— Червеното много ти отива — продължи Аманда, но Клеър беше насочила вниманието си към Мартин.
— Лесно ли вдигна дивана?
Мартин изглеждаше доволен.
— Разбира се. Изобщо не беше тежък. Можех да го хвърля в другия край на стаята.
Джордж беше силно заинтригуван.
— И не се подготвяш по никакъв начин? Не е нужно да изпадаш в транс или нещо такова?
— Не — каза Мартин безгрижно. — Аз съм един средностатистически супергерой.
— Глупости! — промърмори Аманда.
Клеър я чу.
— Какво каза, Сара?
— Не може просто да щракне с пръсти и да се превърне в Супермен.
— Аманда! — изсъска Трейси. — Тоест Сара!
Както винаги обаче, Аманда беше прекалено погълната от себе си, за да разбере предупреждението.
— Държи се, сякаш може да го прави по поръчка. Първо някой трябва да го ядоса, направо да го разплаче. Чак тогава силата му се проявява.
— Интересно — каза Клеър. — Добре, време е да започваме.
— Ще обираме банка сега? — попита Трейси невярващо.
— Не. Не точно сега — отвърна Клеър. — Първо ще репетираме. Предполагам, досега сте използвали дарбите си поотделно за собствена изгода. Доколкото знам обаче, не сте работили в екип и не сте комбинирали силите си за постигане на една обща цел.
— Кой ви каза? — попита Трейси. — Ние не ви познаваме. Видяхме ви за пръв път, когато ни доведохте тук.
Клеър я погледна студено.
— Наблюдаваме ви от известно време, Трейси. И сме наясно кой какво може.
На Емили й стана лошо. Това означаваше само едно — в класа имаше шпионин. Чарлс? Това обясняваше защо не беше тук. Може би той беше един от тях.
После се сети за още една възможност и й стана дори още по-зле. Мадам… Тя ги познаваше по-добре от когото и да е. Учениците й се доверяваха. Знаеше силните и слабите им страни. Възможно ли беше да играе роля? Нима мадам ги беше предала на тези хора?
Досега не беше пробвала да види бъдещето на мадам.
— Да започваме — каза Клеър. — Хауърд!
Набитият мъж влезе бързо в стаята. Той потриваше доволно ръце.
— Ще репетираме ли? Може ли аз да съм управителят на банката?
— Да, добре — каза Клеър, но Емили забеляза сарказма, който проблесна в изражението й. Очевидно Клеър не уважаваше много Хауърд. Защо го търпеше тогава?
Клеър посочи дивана.
— Това ще е гишето на банката. Библиотеката ще е входът. Трейси, Мартин и Сара, вървете и застанете пред библиотеката. Емили, къде ще бъде охраната?
Емили впи поглед в нея. Клеър въздъхна.
— Сара, накарай Емили да ни каже къде ще бъде охраната.
„Аманда вече може и да е в състояние да ме накара“, помисли си Емили. „Кой знае какво може да прави.“
— Добре, добре. Ще ви кажа. Той ще е до вратата.
Клеър я изгледа внимателно.
— Дали не лъжеш? Е, няма значение. Охраната ще е в униформа. Сара без проблем ще разбере кой е. Джордж, застани там. Ти ще си охраната. Така. Трейси, Мартин и Сара ще влязат заедно, но Трейси ще бъде невидима. Трейси, изчезни.
— Сега ли? — попита Трейси.
— Имаме време само за една репетиция — каза Клеър. — Трябва да покрием всичко. Изчезни.
Трейси скръсти ръце на гърдите си.
— А ако не искам?
— Ще наредя на Сара да те принуди.
— А ако Сара откаже? — попита Трейси.
Клеър се беше държала ужасно студено, но не можеше да се сравни с начина, по който сега изгледа Трейси. Сякаш изстрелваше ледени висулки с очите си.
— Имаш ли представа къде ще бъде Емили, докато вие сте в банката? Тя ще е в колата с мен. А аз ще нося оръжие. Разбираш ли накъде бия?
Стомахът на Емили се обърна. Значи беше права. Просто съзнанието й беше отказало да й покаже този детайл. Щяха да я държат като заложник, за да накарат другите да правят каквото им е наредено.
Очевидно и Трейси долови посланието. Тя изчезна. Клеър се обърна към празното пространство, където до преди малко стоеше Трейси.
— И не си и помисляй да пробваш нещо сега. Или приятелите ти ще пострадат.
Тя се обърна към Мартин.
— Мартин, върви на гишето. Ако има опашка, ще чакаш. Не се пререждай. Не трябва да привличаш внимание върху себе си. Сара, застани зад Мартин. Оттам ще наблюдаваш охраната и касиерите.