Емили протегна ръка към своята раница.
— Изненада! — каза тя и й подаде въпросната книга.
Джена я изтръгна от ръката й.
— Леле! Благодаря ти, Ем.
— Как разбра, че книгата ще й трябва? — попита Трейси Емили.
— Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете. Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала.
— Натъжи ме — поправи я Джена. — Не съм плакала.
Трейси поклати нетърпеливо глава.
— Не, как разбра, че ще забрави да донесе книгата в училище?
— Имах видение — гордо заяви Емили.
— Супер! — възкликна Трейси. — Имала си много точно предчувствие.
Джена не се съгласи.
— Не можеш да си сигурна, че си имала видение.
— Защо? — попита Емили.
— Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата, в случай че аз забравя моята. Но не си била сигурна, че ще я забравя.
— Бях сигурна — настоя Емили. — Видях го.
Трейси я подкрепи.
— Емили все по-точно предсказва бъдещето, Джена.
Джена погледна Емили.
— Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още не знаеш как да я използваш.
Джена често говореше така — откровено, без да се съобразява с чувствата на другите. Емили се опита да не го приема лично, но не можа да се въздържи.
— Значи според теб моята дарба е безполезна.
Трейси беше много по-мила.
— Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и да не успяваш да контролираш дарбата си, но определено имаш напредък — тя погледна Джена, сякаш настояваше Джена да потвърди думите й.
— Да, май ставаш малко по-добра — рече Джена.
Това не беше кой знае какъв комплимент и не накара Емили да се почувства по-добре. Изпита облекчение, когато Трейси смени темата.
— Как са нещата у вас? — обърна се Трейси към Джена.
Джена сви неопределено рамене, но се усмихна и отвърна:
— Горе-долу — тя се стараеше никога да не звучи прекадено оптимистично и в нейната уста „горе-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици, докато майка й беше в болница. Сега обаче майка й си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили се осмели да й зададе въпрос.
— А майка ти… Тя… — поколеба се Емили. Не знаеше как да се изрази по-деликатно. Почти всички знаеха, че майката на Джена има проблем с алкохола. — Тя добре ли е?
Джена перифразира въпроса по типичния си безцеремонен начин.
— Питаш дали е трезва? Да, засега.
— На бас, че този път ще успее — заяви Трейси.
— Може би — позволи си да каже Джена. Тя прониза Емили с поглед. — Да не си посмяла да правиш предсказания.
— Нямам и намерение — увери я Емили. Тя знаеше, че Джена не искаше да я обиди, но все пак не й стана приятно. Изправи се, преди чувствата да се изпишат на лицето й. — Отивам да си взема вода.
Точно до бутилките с вода имаше кофи, в които учениците хвърляха остатъците от подносите си. Емили видя Сара Милър, друга нейна съученичка, да се върти около една от кофите.
— Какво правиш? — попита я Емили.
Сара вдигна поглед. Сърцевидното й лице изглеждаше нещастно.
— Изгубих си пръстена — изплака тя.
Емили трепна. Самата тя често губеше разни неща и напълно я разбираше.
— Да не си го свалила някъде?
— Едва ли. Нося го постоянно, дори и когато си мия ръцете. Сигурно е паднал, но не знам къде и кога. Сега забелязах, че го няма — и тя докосна безименния пръст на дясната си ръка. Емили забеляза лека вдлъбнатина на мястото, където Сара беше носила пръстена. Впери поглед в нея. Ако се съсредоточеше, може би щеше да получи видение. Понякога се получаваше, понякога не.
Този път извади късмет — погледът й се замъгли и очите й се впериха в нищото. Един образ започна да се прояснява…
— Ще го намериш.
Сара също беше сред учениците с дарба и знаеше за виденията на Емили. За разлика от Джена обаче, тя уважаваше дарбата на Емили. Очите й светнаха.
— Наистина ли? Къде?
— В джоба на палтото си.
Сара сбърчи вежди.
— Знаеш ли, възможно е. Днес бях с палто, но си забравих ръкавиците и държах ръцете си в джобовете. Може да е паднал там.
Емили кимна.
— Видението беше ясно. Пръстенът беше на дъното на джоб на палто.
Сара светна.