— Касиерът изобщо не успя да ме ядоса. Сам извиках силата си.
Сърце не й даде на Емили да му каже, че бяха видели всичко — той определено беше избухнал.
След него дойде Сара. Само тя не изглеждаше спокойна или доволна. Всъщност беше малко тъжна. Мина покрай другите и застана до мадам.
— Трябваше да го направя — прошепна тя.
— Знам — отвърна мадам и я прегърна успокоително.
Емили я погледна заинтригувано. Какво толкова лошо имаше, че беше използвала дарбата си? Може би един ден щеше да научи какво натъжаваше Сара.
Двама полицаи излязоха от банката. Единият водеше Джордж с белезници, а другият държеше Хауърд. Когато минаха покрай тях, Кен проговори.
— Хауърд, майка ти не е никак доволна от теб.
Хауърд се втренчи в него. Джордж затърси колата на паркинга с поглед. Клеър обаче отдавна беше избягала.
Излезе още един полицай.
— Всички добре ли сте?
— Да, полицай, добре сме — рече мадам.
Той поклати объркано глава и погледна Мартин.
— Един от касиерите каза, че видяла как това момче разбило вратата на трезора.
Мадам се засмя кратко и изкуствено.
— Е, това е невъзможно. Нали, полицай?
Той сви рамене.
— Сигурно някой от престъпниците е поставил експлозив и го е гръмнал, когато момчето се е спуснало към вратата. Радвам се, че си добре, младежо.
— Нищо не може да ме нарани — напери се Мартин. Мадам го стисна за ръката. — Ох!
— Не успяхте да хванете всички — обърна се Емили към полицая. Тя им обясни за Клеър. Полицаят извади бележник.
— Можеш ли да опишеш тази Клеър?
Емили, Трейси и Мартин се спогледаха. Какво можеха да кажат?
— Имаше сини очи — отвърнаха всички в един глас и замълчаха.
Полицаят се усмихна.
— Не се тревожете, деца, знам, че още сте уплашени. Другите двама ще ни кажат повече — той затвори тефтера. — Та кой е героят?
Емили погледна Сара.
— Трейси натисна паникбутона — обясни тихо Сара.
— Но това е истинският герой — намеси се Трейси и сложи ръка на рамото на Чарлс.
— Той отне пистолета от Клеър — добави Емили. Мадам я погледна и тя захапа устната си.
— Ето пистолета, полицай — каза бързо Кен и му подаде оръжието.
— Браво, момче — рече полицаят.
Емили погледна Чарлс. Той, разбира се, се мръщеше. Тя клекна до количката.
— Спокойно, Чарлс. Ние знаем кой е истинският герой. И няма да го забравим.
Лицето му бавно се проясни. Бузите му порозовяха. Той се усмихна. Нямаше нужда да надниква в бъдещето — Емили знаеше, че бъдещето на Чарлс щеше да е много по-различно от онова, което беше видяла само преди няколко дни.
15
— Сигурна ли си, че искаш да отидеш на училище? — попита я майката на Емили в понеделник сутринта. — Струва ми се, че уикендът е много кратко време, за да се възстановиш.
— Чувствам се добре, мамо — увери я Емили. Тя излезе от колата пред гимназия „Медоубрук“. Повече от всичко Емили искаше животът й да си е същият.
Още не можеше да повярва какво се беше случило миналата седмица. В петък вечерта се беше прибрала с усещането, че е отсъствала цял месец. Толкова емоции… Беше уплашена, объркана, ядосана, потисната… А как се чувстваше сега?
Не беше сигурна. Знаеше обаче, че не е зле. И знаеше, че беше научила нещо за себе си.
Мадам им беше казала да отидат в кабинета й сутринта, за да обсъдят станалото. Емили се зарадва, че няма да чака до обяд, за да види съучениците си. Преживяха голямо приключение и сега трябваше да са по-близки, нали?
Не беше първата, която влезе в стая 209. Джена вече беше там. Тя кимна на Емили.
— Как си?
— Малко съм уморена — призна Емили. — Но иначе съм добре. Ти как си?
— Супер — рече Джена. На Емили обаче й се стори, че Джена беше по-уморена и от нея. Очите й бяха необичайно тъмни.
— Радвам се, че всичко свърши — каза Емили.
— Аз също — съгласи се Джена. И се усмихна. Според Емили усмивката й обаче беше изкуствена.
После влезе Кен. Той определено беше в добро настроение.
— Чувствам се прекрасно — обърна се той към момичетата. — Досега все имах чувството, че имам най-безполезната дарба. Не можех да правя нищо специално. Вчера за пръв път имаше полза от нея.