После им разказа за видението, което беше имала за прическата на майка си и как то не се беше сбъднало.
— Като се върна назад осъзнавам, че във видението майка ми беше с дебело палто. Ще съсипят косата й през зимата — тя се усмихна. — Няма значение. Знам, че трябва още да работя. Трябва да се науча да разглеждам и тълкувам виденията си. Поне сега обаче съм сигурна, че имам дарба. И че тя има някаква стойност.
— Много добре — насърчи я мадам. — Сега можеш рационално да използваш дарбата си.
Емили беше в добро настроение, когато двете с Трейси излязоха от часа.
— Да ти кажа ли кое беше най-хубавото в цялата ситуация? — обърна се тя към нея. — Майка ми ми подари мобилен телефон. Разбира се, сигурно ще ми се обажда през десет минути — тя потръпна и спря. — Забравих блузата си в стаята. Ще се върна да я взема.
— Ще се видим на обяд — каза Трейси.
Емили тръгна към класната стая, но пред вратата чу гласове и спря. Мадам и Джена разговаряха.
Знаеше, че не е редно да подслушва, но нещо в настоятелния тон на Джена я задържа.
— Прочетох мислите й, мадам. На Клеър. Преди да избяга. Беше само за миг, но научих нещо. Тя не се интересуваше от обира на банката. Това беше тест за нас. За някои от нас.
— От това се страхувах — отвърна мадам. — Какво искаше да разбере? Силата на дарбите им?
— Да, но имаше и още нещо. Искаше да види колко ще се съпротивляват. Дали могат да бъдат манипулирани и заставени да направят нещо. Знам защо не отвлякоха мен. Защото, ако бях прочела мислите им, щях да разбера какво са замислили. Нямам представа обаче защо не взеха Чарлс или Кен. Или Аманда. Е, те всъщност отвлякоха Аманда, но стана случайно. Проблемът е, че отвличането нямаше нищо общо с обира на банката. Беше експеримент, мадам.
— И тя остана ли доволна от резултата? — попита мадам.
Емили трябваше да се напрегне, за да чуе шепота на Джена.
— Да. Не й пукаше какво ще се случи с Хауърд или с Джордж. Има и други хора. А те имат планове. Не знам за какво става въпрос, мадам, но според мен се готви нещо голямо. Нещо по-голямо от обир на банка.
Мадам отвърна спокойно:
— Да, вярвам ти, Джена.
— Кои са тези хора, мадам? Какво искат?
— Не знам. Но ти си права, Джена. Планират нещо голямо. И са много опасни.
— Какво ще правим, мадам?
— Ще работим и ще се научите да използвате дарбите си, за да се защитавате.
— Притеснявате ли се?
На Емили й се искаше да може да види лицето на мадам. Имаше чувството, че е по-красноречиво от думите.
— Не се притеснявам за теб, Джена. Или за съучениците ти. Притеснявам се за света. И че ще се наложи специалните ми ученици да го спасяват.
В класната стая настъпи тишина. Това беше добре дошло за Емили. Тя не искаше да слуша повече. Можеше да остави дрехата си там.
Коридорът беше претъпкан. Учениците бързаха за първия час. Емили също се разбърза и се опита да не мисли за разговора, който беше чула. Тя обаче не можеше да го забрави — споменът беше в съзнанието й и не успя да го потисне. Въпросите се трупаха един след друг.
Какво искаха онези хора от тях? Кои бяха те? Щеше ли да се наложи да предсказва бъдещето? И как шепа тийнейджъри щяха да спасят света? Толкова много въпроси, толкова притеснения…
Колкото и странно да беше обаче, тя не се паникьоса. Тя и съучениците й бяха специални. Имаха дарби. Може би сега щяха да научат истинския смисъл на тези дарби. Гласовете на мъртвите, четенето на мисли, смяната на тела — имаше причина за тези уникални способности. Може би сега, пред лицето на нещо наистина голямо, щяха да се научат да ги използват по възможно най-добрия начин.
Емили имаше видения и трябваше да се научи да ги разбира. Да започне да търси ключови моменти и да чете между редовете. Да ги тълкува и да обръща внимание на незначителните неща.
И винаги да бъде нащрек за пеперуди.