Тя се отказа.
— Добре съм, мамо. Имам много домашно и съм малко изнервена.
Това беше нещо, което майка й разбираше.
— Тогава върви и се залавяй за работа — отвърна рязко тя. — Аз ще измия чиниите.
— Ще раздигна масата — предложи Емили. Докато събираше чиниите, телефонът иззвъня. Майка й го вдигна.
— Ало? Здравей, Трейси. Да, тук е. Има много домашни, така че не говорете дълго. Наистина ли? Добре, ето я и нея — тя подаде безжичния телефон на Емили. — Трейси има някакви проблеми с домашното и иска да говори с теб.
Това не беше истина — мадам не им беше дала домашно, а с Трейси нямаха други часове заедно. Емили взе телефона и продължи играта.
— Здрасти. Ще взема телефона в стаята си, за да погледна домашното — каза тя за пред майка си. Вече в стаята си, тя затвори вратата и се тръшна на леглото с телефона. — Здрасти пак. Какво има?
— Нищо особено. Чакай да извикам нещо на клонингите. Хей, момичета! Марш от стаята ми! Веднага!
Емили си представи как сестрите близначки на Трейси — прословутата Седморка — се бутаха край нея и настояваха за приказка. Емили беше единствено дете и преди завиждаше на Трейси. След като прекара малко време у дома й обаче, започна да разбира защо Трейси искаше да се научи да изчезва, когато пожелае — понякога сигурно наистина й се искаше да се скрие от момичетата.
— Здрасти. Вече съм тук. Обаждам се да разбера как си. Днес не беше в много добро настроение.
Емили не се изненада, че Трейси беше обърнала внимание. Трейси беше истински експерт по депресиите — самата тя беше в такова състояние почти пет години.
— Объркана съм — призна Емили. — Виденията ми са толкова… Толкова хаотични. Понякога се чудя дали наистина имам дарба.
— Имаш, разбира се — увери я Трейси. — Само колко пъти си ми казвала неща, които предстоят да се случат! Помниш ли когато ме попита дали съм карала шарка?
Емили се сети за странното предчувствие, което беше получила преди няколко месеца. Тя постоянно виждаше Трейси и в съзнанието й изникваше думата „шарка“.
— Да, помня.
— Е, защо ме попита? Защото знаеше, че клонингите ще пипнат шарка и се притесняваше и аз да не се разболея.
— Защо тогава не видях сестрите ти във видението? Имам чувството, че всяко видение е някак неясно… Объркано и двусмислено.
— Може би защото бъдещето не е сигурно. Искам да кажа, то може да се промени. Нали?
— Вероятно — отвърна Емили, но изобщо не беше сигурна. Ако бъдещето можеше да се променя, защо тя виждаше какво щеше да стане? Като днес например… — Днес имах видение, че Картър няма да е в час.
— Било е много ясно видение — каза Трейси. — И вярно.
На вратата се почука.
— Ем, не говорете дълго. Имаш домашни.
— Трябва да затварям — промълви Емили на Трейси. — Благодаря, че се обади.
— Искаш ли да направиш едно бързо предсказание, преди да затворим? — попита Трейси.
— Ще опитам — рече Емили. — Питай ме нещо.
— Хм… Утре Картър ще бъде ли на училище?
Емили притвори очи, за да замъгли зрението си и зачака да се оформи някакъв образ. Остана доволна, когато видя класната стая.
— Не… Няма да бъде. Чакай… И още някой липсва.
— Кой?
Емили огледа лицата в неясния образ.
— Ти. Добре ли се чувстваш? Да не се разболееш?
— Добре съм — увери я Трейси. — Може да съм невидима.
— Утре ще опиташ да изчезнеш?
— Не знам. Може би. Упражнявам се всеки ден, но по принцип го правя само в стаята си вкъщи.
— Е, не го прави, за да ме успокоиш, че видението ми е било вярно.
Трейси се засмя.
— До утре.
Когато на другия ден видя Трейси на обичайната им маса в столовата, Емили се почувства и облекчена, и разочарована. Разбира се, радваше се, че Трейси не е болна и че не беше изчезнала, само за да я накара да се почувства по-добре (макар и това да беше нещо, което Трейси би направила). Присъствието й обаче беше още едно доказателство, че предсказанията на Емили бяха наполовина грешни.
Тя все пак се насили да се усмихне и занесе таблата си на масата.
— Радвам се да те видя — обърна се тя към Трейси.