Трейси въздъхна.
— Съжалявам.
— За какво съжаляваш? — Джена се появи на масата с табла.
— За нищо — отвърна бързо Трейси. — Ей, купила си си обяд!
И Емили го беше забелязала. Джена винаги си носеше сандвич от къщи. Майка й имаше проблеми, бяха само на социални помощи и Джена никога нямаше пари.
Джена сложи подноса на масата.
— Да. Представете си — майка ми си намери работа.
— Супер! Това е страхотно! — възкликна Трейси.
— Какво работи? — попита Емили.
— Секретарка в болницата! Преди работеше като секретарка и докато била в болницата, казала на едната от сестрите. Явно още помни как се работи с компютър — тя се обърна към Емили. — На бас, че това не го видя, нали?
Усмивката на Емили се стопи.
— Не. Напоследък нямам много точни видения.
— Ей, няма проблеми — каза Джена и седна. — Нямаше да ти повярвам дори и да го беше предсказала — тя погледна зад тях и се намръщи. — По дяволите! Какво искат пък сега?
Емили се обърна и видя три от приятелките на Аманда да се приближават бавно към тях. Те си шепнеха нещо и се подсмихваха, и Емили се подготви да посрещне обидите им.
Нина, най-отвратителната от трите, заговори първа:
— Емили, днес ще се пробвам за главна мажоретка. Би ли ми казала дали ще успея?
Емили въздъхна.
— Не.
— Не, няма да ми кажеш или не, няма да успея?
Бритни и Софи се разкикотиха силно.
Емили се замисли дали да не й отвърне нещо от сорта: „Няма да прахосвам дарбата си за такава глупост“. Така обаче само щеше да потвърди, че наистина вижда бъдещето.
Трейси я спаси.
— Не знае и не й пука, така че я оставете на мира.
Нина престорено ококори невинни очи.
— Но аз мислех, че Емили има видения!
Джена завъртя очи.
— О, моля ви! Емили дори не знае кой ден е утре.
За неин ужас, Емили усети как очите й се напълниха със сълзи. Знаеше, че Джена се опитваше да обърне всичко на шега и да убеди момичетата колко абсурдна беше тази идея. Онова, което каза Джена обаче, беше отчасти вярно и я заболя. Тя успя да задържи каменното си изражение, докато момичетата отминаха, но после една сълза се търкулна по бузата й.
Трейси я видя.
— О, Емили, да не ти пука какво мислят онези.
— Не ми пука — тросна се Емили и втренчи поглед в Джена.
— Аз само се опитах да помогна — оправда се Джена.
— Знам — каза Трейси. — Но напоследък Емили е много чувствителна, когато стане въпрос за дарбата й.
Изражението на Джена се промени.
— Наистина? Съжалявам, Ем. Само си говорех.
— Няма проблеми — въздъхна Емили. — Имам чувството, че дарбата ми е ужасно слаба. Искам да кажа, в сравнение с другите.
— Ами Картър? — попита Джена. — Та той дори няма дарба. Поне не е показал да има.
— Като стана въпрос за Картър, Емили знаеше, че вчера той няма да бъде на училище — уведоми я Трейси. — Оказа се права за това — тя се обърна към Емили. — Видя, че и днес няма да дойде, нали? На бас, че пак ще се окажеш права.
— И така да е, видях, че и теб няма да те има. Така че ще съм познала наполовина.
— Говори ли с мадам? — поиска да узнае Джена.
Това изненада Трейси.
— Откога вярваш на учителите?
— Не им вярвам — отвърна бързо Джена. — Не и на нормалните. Мадам обаче е… Добре, де. Мисля, че е различна. Тя разбира.
Трейси се замисли.
— Наистина ли смяташ, че разбира дарбите ни?
Джена сви рамене.
— Тя знае, че имаме дарби и не се отнася с нас като с откачалки. За мен това е достатъчно.
Беше достатъчно и за Емили. Поне мадам щеше да я изслуша с желание. Тя бутна таблата, върху която стоеше почти недокоснатата храна.
— Може би сте прави. Отивам да говоря с нея още сега.
Емили имаше късмет — мадам вече беше в класната стая и преглеждаше някакви документи на бюрото си. Емили застана на вратата и високо се прокашля. Учителката вдигна поглед. Не се усмихна, но гласът й беше мил.
— Да, Емили?
Емили се поколеба. Мадам изглеждаше заета и сякаш мислеше за нещо. Може би моментът не беше подходящ. Тогава обаче мадам добави:
— Видение ли си имала?
— Постоянно имам видения — отвърна Емили. — Това е проблемът. Виденията невинаги показват истината. Всъщност не е точно така. Те са верни само донякъде.