Или просто в част от Сумрака… един Сумрак, който не е чак толкова инертен, колкото сме свикнали да мислим…
Разбрах всичко това в краткия миг преди да попия абсолютно цялата мощ на Светлана, която си беше въобразила, че е изгубила Антон Городецки. Беше си въобразила това заради странния каприз на реалността, понеже аз бях влязъл в залата на Трибунала с точно същия плеър като на Антон, с копие от неговия компактдиск в плеъра си и с любимата песен на Антон на уста и в душата. Освен това разбрах, че Инквизицията знае истината. Но никой от Инквизиторите няма да каже нито дума, за да успокои московските Различни, повярвали в хипотетичната ми схватка със самия Антон и в това, че Антон е загинал в нея.
Светлите знаеха любимите му песни…
— Умри!
Няма да умра, Светлана. По-точно — ще умра, но не сега. Аз съм Огледало. Опитвайки се да ме унищожиш, ти ставаш по-слаба, а аз — просто по-силен. Вече виждам какво те очаква — бавно, продължаващо трийсет или петдесет години възстановяване на така лекомислено изразходваните сили. Предстои ти да събираш изразходваното троха по троха. Трийсет, че и повече години са време, което напълно устройва Мрака, време, което ще позволи на Тъмните да се подготвят за следващия опит да бъде нарушено равновесието, засега неясно от коя от страните. Чакат те години, през които може да станеш щастлива с Антон, а може и да не станеш.
Но, във всеки случай, през тези години вие ще бъдете равни.
Нека си лишена от сили, но аз ще ти дам шанс… шанс, който аз самият нямам.
Музиката спря. Плеърът не издържа на магическия удар — изобщо техниката реагира зле на силната магия — и се пръсна на дребни пластмасови парчета. Шапката ми отлетя някъде към изхода, а якето ми се пръсна едновременно на няколко места.
Едва устоях на крака, но все пак устоях.
— Огледало! — възкликна Хесер с цялата гама от неподлежащи на описание чувства и интонации в гласа. — За трети път, и всеки от трите пъти — при Тъмните!
— А ние не устройваме глобални социални експерименти, колега!
Завулон. Шефът на Дневния патрул, който не можеше да скрие триумфа си.
Днес той беше сред победителите. А Светлите — сред претърпелите поражение.
Впрочем, колко ли пъти се е случвало и това, и обратното?
А Светлана, опустошена и зашеметена, само преди миг съсипана от мъка, а сега неспособна да скрие радостта си, закрещя:
— Антоне!
Той стоеше на входа. Антон Городецки. Светлият маг. Жив и невредим. Беше дошъл след мен.
— Благодаря, Антоне! — обърна се към него невероятно доволният Завулон. — Не можеше да изпълниш по-добре поръчението ми. Надявам се, че наградата те устройва?
— Поръчение? — възкликна Хесер. — Антоне?
Завулон се разсмя и се изправи. Шефът на Нощния патрул само за миг отмести поглед към наслаждаващия се на победата противник и отново погледна Антон.
А той се приближи до Светлана, щастлив и нищо неразбиращ15, прегърна я и прошепна:
— Сега ще дойда.
После се приближи към мен.
Няколко секунди се гледахме в очите. Един-друг16. Враг-врага. Различен-Неразличния. Дори не знам как трябва да го кажа, за да звучи истинско. Нали истините винаги са най-малко две.
— Вземи — каза Антон.
И ми подаде плеъра си в замяна на счупения.
— Благодаря — прошепнах аз. Свалих от колана остатъците от своя плеър. Безмълвно извадих диска си и го сложих в подарения, сякаш сега това бе най-важното нещо. И си помислих: „Сега Инквизиторът ще се изправи и ще каже, че мога да си вървя“.
Разбира се, отгатнах. Маговете от такова равнище не грешат, дори да са Неразлични.
— В името на Договора — както винаги сухо и равнодушно обяви Максим. — Тъй като е безспорно изяснено, че Виталий Рогоза не е Различен в обикновения смисъл на тази дума, действията на Нощния патрул по отношение на Виталий Рогоза не са предмет на разследване от страна на Инквизицията. Виталий Рогоза също така не попада под действието на Договора. Предоставяме го на неговата съдба.
Като че ли някога съм имал своя съдба! Аз или Огледалата, идвали преди мен, или момчето Егор, чието време още не беше дошло…
— Инквизицията приключи с разглеждането на делата. — Максим обходи с поглед маговете. — Имат ли Патрулите забележки или предложения?
Натиснах „Play“, обърнах се и си тръгнах. Разкъсаното яке ми придаваше вид на нещо средно между клошар и най-обикновено плашило. Но кой го беше грижа?