— Тогава не бях прав — сви рамене Антон. — Трябваше да бъде съдена. Затова се спрях.
— Не, Антоне. Ти би я застрелял. Както и всеки друг вампир, тръгнал да защитава престъпницата. Но пред теб стоеше не просто вампир, а твой приятел… добре, може би не близък приятел, но все пак приятел. И ти се спря. А представи си, че изборът би бил или да стреляш, или да пуснеш престъпницата на свобода?
— Щях да стрелям — изрече рязко Антон. — Също и в Костя. Не бих имал избор. Щеше да ми е много тъжно, съгласен съм, но…
— А ако не беше добър познат, а любимата ти? Човешка жена или вълшебница-Различна, независимо от цвета?
— Бих стрелял… — прошепна Антон. — Все пак бих стрелял.
— А после?
— Не бих допуснал такава ситуация. Просто нямаше да я допусна!
— Разбира се. На нас и през ум не ни минава да се влюбим, щом видим Тъмната аура. Както и на Тъмните — когато видят Светла аура. Но ние бяхме неподготвени, Антоне. Лишени от всичките си сили. И нямаше избор…
— Кажи, Игор… — Антон си пое дъх. Водката не го хващаше, а разговорът, макар и да бе станал прекалено доверителен, не носеше облекчение. — Кажи, а защо тогава просто не изгони Алиса от лагера? Защо не поиска съвет и помощ от Хесер? Ти би защитил хората и при това…
— Тя не би си тръгнала — изрече рязко Игор. — Та нали се намираше съвсем законно в „Артек“? Знаеш ли кое е най-страшното, Антоне? Правото на нейното възстановяване е било изтъргувано от Завулон и Хесер в замяна на възстановяването на силите на маг трето равнище. Тоест моето! Разбираш ли колко навързано е всичко?
— А сигурен ли си, че тя не би си тръгнала? — попита Антон.
Игор безмълвно вдигна чашата си. Двамата се чукнаха за първи път за вечерта, но без да произнасят никакъв тост.
— Не съм сигурен, Антоне. Там е проблемът, че не съм сигурен. Аз й казах… наредих й да се маха. Но това беше в първия миг, когато всеки от нас осъзна какъв е другият. Когато нямаше никаква мисъл, само адреналин…
— Ако те е обичала — каза Антон, — тя би си тръгнала. Трябвало е само да намериш точните думи…
— Навярно. Кой би могъл да знае сега какво би станало?
— Игор, много ми е мъчно — прошепна Антон. — Не за вещицата Алиса, не… само за това не ме моли. Не мога да пролея нито сълзица за нея. Мъчно ми е за теб. Много искам да останеш с нас. Да издържиш, да не се пречупиш.
— Няма за какво да живея повече, Антоне. — Игор виновно разпери ръце. — Разбери, няма! Знаеш ли, аз може би също се влюбих за първи път в живота си. Имах жена… някога. Станах различен през четирийсет и пета… Върнах се от фронта като млад капитан, окичен с ордени, нямах една драскотина дори… Изобщо, вървеше ми — едва по-късно разбрах, че латентните способности на Различен са ме спасили. И в този момент научих истината за Патрулите… Нова война, разбираш ли? При това съвсем справедлива, няма накъде повече! Не умеех нищо, освен да воювам, а тогава осъзнах, че съм си намерил работа за цял живот. За един много дълъг живот. И още, че няма да ме измъчват никакви човешки терзания, досадни болести, опашки за продукти… Ти и представа си нямаш какво е най-обикновеният глад, Антоне, какво е истинският черен хляб, какво е истинската водка менте… Какво е да се усмихнеш на ситата муцуна на човека от службата СМЕРШ и мързеливо да се прозееш в отговор на въпроса: „Защо прекарахте на вражеска територия два месеца, щом мостът е бил взривен още на втория ден след десанта?“.
Игор леко се беше поотпуснал и сега говореше бързо, яростно… и доста различно от начина, по който обикновено говореше младият маг от Нощния патрул…
— Върнах се и погледнах Вилена, своята млада и красива Леночка-Виленочка, която всеки ден ми беше писала писма, не лъжа, всеки ден, и то какви писма! И видях колко се радва на завръщането ми — нали не бях сакат, а отгоре на всичко — герой! Тогава малцина имаха такъв късмет. Но в същото време умираше от страх онези завистливи гадини, съседките й, да не ми разкажат за всички мъже, с които е била през тези четири години, и как си е живяла живота, но не защото е била офицерска съпруга… Ти и сега не ме разбираш дори наполовина, нали? А аз изведнъж прогледнах. За всичко наведнъж. И колкото повече я гледах, толкова повече виждах. В детайли, в подробности. И не само всичките й мъже — от гнидите спекуланти до бойците като мен, самоотлъчили се за кратко от службата, прескачайки болничната ограда… Чух и шепота на един полковник24: „Той сигурно отдавна гние в земята…“ Впрочем този полковник се беше оказал човек. Истински. Станал от леглото, зашлевил я, облякъл се и си тръгнал.