В такива нощи върколаците се чувстват добре. Във върхова форма са, превръщат се свободно, с лекота, обзема ги весела жажда за живот, стремеж да ловуват, да разкъсват жива човешка плът, да дебнат и да догонват жертвите си. Разбира се, и вампирите, и върколаците са най-низшата каста сред Тъмните. И повечето от тях са наистина тъпи и примитивни. Но… в такива нощи леко им завиждам. На тяхната примитивна, извираща от най-животинските дълбини сила. На способността им да се превърнат в зверове — и веднага да се отърсят от глупавите човешки чувства.
Засмях се и се затичах по пътеката с разперени ръце и отметната назад глава. Макар и още да нямах способностите на Различна, в кръвта ми кипеше свежа Сила и аз нито веднъж не се спънах, нито за миг не се поколебах в избора на посоката. Чувството беше като преди моето иницииране, когато вкъщи неочаквано дойде „старата приятелка на мама“ Ирина Андреевна. Родителите ми се държаха някак странно, сковано, усетих това, а Ирина Андреевна от време на време ме поглеждаше… странно, преценяващо, с лека снизходителна усмивка. А после родителите ми изведнъж се наканиха да вървят някъде, като ме оставиха цяла вечер насаме със „старата приятелка“. И бъдещата ми наставница ми разказа всичко. И за това, че вижда родителите ми за пръв път в живота си, че тя просто ги е омагьосала. И за Различните, и за Сумрака, даряващ ги с чудесни способности, и за това, че от първото ми влизане в Сумрака зависи каква ще стана, Светла или Тъмна… За това, че съм бъдеща Различна. Че ме е забелязал един „много, ама много силен магьосник“… После често си мислех дали това не е бил самият Завулон, но така и не посмях да попитам…
Тогава дълго се колебах… ама че глупачка. Харесвах думата „Тъмни“1. В приказките и филмите Тъмните винаги бяха лошите. Те властваха над целия свят, командваха страните и армиите, но при това ядяха някакви гадни неща, говореха със страшни, гнусни гласове и предаваха всички наляво и надясно. А освен това в края те винаги бяха губещите.
Ирина Андреевна дълго се смя, когато й разправих за това. И призна, че всички приказки се измислят от Светлите. Тъмните обикновено нямат време за подобни глупости. И че в действителност Тъмните са тези, които искат свобода и независимост, не се стремят към власт, не натрапват глупавите си желания на околните. Тя ми демонстрира част от уменията си — и аз научих, че мама отдавна изневерява на татко, и че татко съвсем не е толкова смел и силен, колкото съм си мислела, и че най-добрата ми приятелка Вика говори за мен разни гадости.
За мама и без това знаех. Нищо, че бях десетгодишна. Само гледах да не мисля за нея и за чичо Витя. Много се разстроих заради татко. А когато разбрах за Вика, направо побеснях. И разбрах, че искам да й го върна тъпкано. Сега ми е смешно, но да си на десет години и да научиш, че най-страшната ти тайна — това, че до втори клас се напикаваш в леглото — е разказана от приятелката ти на съученика от класа Ромка… Това си беше ужасно! А аз се чудех защо той толкова гадно се усмихваше, когато му подарих на 23 февруари, деня на съветската армия, картичка и флумастери…
Ирина ми помогна да вляза за пръв път в Сумрака. Тя каза, че там аз сама ще реша каква да стана. Сумракът ще види душата ми от край до край и ще избере най-подходящото.
После приятелката ми Вика стана двойкаджийка, започна да псува грозно учителите и дори завеждащия учебната част, след което я взеха от училището ни и се говореше, че дълго са я лекували в детска психиатрия от рядката болест „синдром на Турет“. Хубавецът Ромка се изпусна по време на диктовката за оформяне на бележките за срока и още две години живя с прякора Пикльото, докато не се премести с родителите си в друг квартал.
Чичо Витя се удави, докато плуваше в плиткото езеро на вилата, само че след три години. Все пак за едно дете това си е трудна задача. Обаче и досега ме е гнус да си спомням как успях да се сдобия с кичур от косата му…
Ни най-малко не съжалявам за избора си.
Някои смятат, че ние, Тъмните, сме зли. Как пък не! Ние просто сме справедливи. Горди, независими и справедливи.
И решаваме всичко сами за себе си.
Нощният плаж е изпълнен с тъжно очарование. Като есенен парк, като концертна зала след премиерата. Уморената тълпа си отива временно, за да събере сили за нови безумства; морето облизва раните си, като изхвърля на брега динени кори, подгизнали опаковки от шоколад, огризки царевица и друг човешки боклук; мокрият хладен пясък се покрива със следите на чайките и враните.