Дяволска работа. Нощния патрул… Какво исках да кажа с това? А онзи, озъбеният, веднага заскимтя и изпълзя назад, в храстите.
Отпих още веднъж от бирата и за пореден път се опитах да осмисля случилото се.
И така, бях излязъл от къщи…
Стоп.
Оставих смаяно бутилката на масичката. Вероятно в момента изглеждах доста глупаво, но нямаше кой да ме види — бях сам в купето.
Стоп.
Изведнъж осъзнах, че изобщо не помня собствената си къща.
И изобщо не помня нищо от досегашния си живот. Спомените ми започваха там, в пронизващо студения зимен парк, няколко секунди преди нападението. А всичко преди това беше забулено в мрак. По-точно дори не мрак, а странна сива пелена — лепкава, гъста и почти непроницаема. Сив-сив, носещ се на кълба сумрак.
Нищо не разбирах.
Разгледах купето със смес от уплаха и объркване. Купе като купе. Масичка, четири легла, кафява пластмаса, тъмночервена изкуствена кожа. Зад прозореца от време на време се плъзгаха нощни светлинки. На съседното легло беше сакът ми…
Сакът!
Осъзнах, че нямам никаква представа какво има в сака ми. Би трябвало да са разни вещи. А по вещите можех да разбера много. Или да си спомня. Например, защо отивам в Москва. Кой знае защо, бях чел някъде за това или пък съм го чул от някого.
В следващия момент се сепнах и бръкнах под пуловера си, защото се сетих, че в левия ми горен джоб е паспортът. Да започнем с името, пък после току-виж сме си спомнили и останалото.
Погледнах със смесени чувства снимката върху жълтеникавата страница, изпъстрена със странни спирали. Лицето беше същото, което винаги — може би от трийсет години, а може би за първи ден — бях свикнал да отъждествявам с моето единствено и неповторимо „аз“.
Лицето си оставаше познато до най-дребните подробности. От белега на скулата до рано появилите се прошарени кичури в косата. Но да оставим настрана лицето. В момента не се интересувах най-много от него.
Името.
Виталий Сергеевич Рогоза. Дата на раждане — 28 септември 1965 година.
Място на раждане — град Николаев.
Обърнах страницата и прочетох същото на украински, като същевременно се уверих, че полът ми е мъжки, а паспортът е издаден от организация с рядко срещана дълга абревиатура — РО НГУ УМВД3 на Украйна. Страницата „Семейно положение“ беше девствено чиста. Въздъхнах с нещо средно между облекчение и разочарование.
По-нататък следваше вечното бреме и проклятие за всеки бивш съветски гражданин — адресната регистрация. Град Николаев, улица „Чайковски“ номер 28, апартамент 28.
Виж ти, отново двайсет и осем, и то два пъти.
И в този момент асоциациите наистина започнаха да се задействат и аз си спомних, че тази сграда е на ъгъла на „Чайковски“ и „Младогвардейска“ и че до нея се намира двайсет и осмо училище (отново това число!). Спомних си всичко, ясно и ярко, включително изсъхналата топола под собствения ми прозорец — жертва на химическите експерименти на хлапето от горния етаж. С какви ли гадости не беше заливал от прозореца си многострадалното дърво! Спомних си как пиянствахме преди пет години в съседния апартамент, при доцента и как тогава някой лекомислено изгони съседката от долния етаж, която беше дошла да се оплаква от шума. А се оказа, че тя е арменка, съпруга на някаква важна местна клечка, и когато арменците дойдоха и започнаха да ни пердашат, се наложи да се измъквам през малкото прозорче на съседната стая, защото останалите прозорци не се отваряха, и да се спускам по улука. Когато видяха, че един от пияниците се измъква от обсадения апартамент, арменците се кротнаха и в края на краищата успяхме да се разберем с тях по някакъв начин. Спомних си и за горчивината и смайването си, когато отидох да повикам на помощ местните си приятелчета, с които неведнъж бяхме пили заедно из близките кръчми, и никой не тръгна с мен.
Откъснах се от необичайно ярките картини.
Така, значи все пак съм имал минало? Или това бяха само спомени, зад които не стоеше нищо?
Ще видим.
От паспорта научих още съвсем безполезната за момента информация, че съм „реализирал правото си на безплатна приватизация на жилище с площ (площта не беше посочена) при норма от 24,3 метра“.
И това беше всичко.
Замислено прибрах документа в джоба си — същия, на гърдите, левия — и внимателно погледнах сака си. Какво ще ми помогнеш да си спомня, черно-зелен спътнико, с отвъдокеански надпис „FUJI“ върху издутата тъкан отстрани?
3
РО НГУ УМВД — Районен отдел на Николаевското градско управление на Управлението на вътрешните работи — Бел.прев.