Е, това беше всичко. Вече бях човек. Дори в този безумен град, едва ли не най-скъпият на планетата. Макар че… макар че, не. Май вече от година Москва беше изгубила първото място в тази съмнителна класация.
Зимата отново ме посрещна с леденото си дихание. Вятърът разнасяше насам-натам дребни частици, наподобяващи манна небесна — някаква хилава градушка.
Метрото беше отляво. Но пътят ми не беше натам, а към другия изход.
Отново дефилирах пред сградата на гарата и се спуснах към мястото, което ми трябваше — околовръстната линия.
Вече започвах да разбирам къде трябва да отида. Какво пък, да се порадваме на прогреса, щом не се получава да се радваме на неопределеността. И да се надяваме, че в Москва са ме довели изключително и само добри дела. Защото не чувствах в себе си сила да служа на Злото.
Само кореняците московчани си тръгват от гарата с такси. Ако финансите им го позволяват, разбира се. Всеки провинциалист, дори да има не по-малко пари от мен, отива в метрото. Има нещо хипнотично в тази система от тунели и лабиринт от галерии. В шума на преминаващите влакове, в ту замиращия, ту отново оживяващия поток въздух. Във вечното движение. Тук, под сводовете на залите се носи неизразходвана безплатна енергия, но аз не искам да си взема от нея.
Освен това тук има защита. Изглежда, това по някакъв начин е свързано с дебелия слой пръст над главата ми… и с факта, че в тази пръст са погребани отминалите години. Дори не години, а векове.
Прекрачих през разтворилата се врата на влака. От високоговорителите се разнесе досаден и отвратителен шум, а после добре школуван мъжки глас изрече:
— Внимателно, вратите се затварят. Следващата станция е „Комсомолска“.
Движех се по околовръстната линия. Обратно на часовниковата стрелка. При това бях сигурен, че няма да сляза точно на „Комсомолска“. Виж, след нея… След нея може би щях да сляза. И това щеше да стане на Проспекта на мира. И, между другото, струваше си да се придвижа по-напред във влака, защото така щях да бъда по-близо до подлеза.
Значи ми трябваше ръждивочервената линия4. При това по-скоро на север, защото иначе бих тръгнал по околовръстната линия в противоположната страна, до „Октомврийска“.
Вагонът се поклащаше по време на движението и понеже нямаше какво друго да правя, заразглеждах многобройните реклами. Дългокос мъжага, застанал на пръсти и при това приклекнал, кой знае защо рекламираше женски чорапогащи, и нечия въоръжена с флумастер ръка не беше пропуснала да му дорисува фалос с внушителни размери. Съседният безвкусен плакат предлагаше да участваш в преследване из града на шарен джип, но аз нещо не схванах какъв е смисълът на тази гоненица. Награда, навярно. Чудотворни таблетки за голям брой болести — и всичко това в един флакон, кантори за търговия с недвижимо имущество, йогурт, който е най- най-, истинска „Боржоми“ с овен на бутилката… Ето я и станция „Комсомолска“.
Рекламите ми омръзнаха, оставих сака до вратата и се приближих към картата на метрото. Не знам защо, но още в първия миг погледът ми беше привлечен от ръждивочервената извивка и надписа до нея — „ВДНХ“5. Там трябваше да отида. Точно там. В голямата сграда, извита като подкова. Хотел „Космос“.
Каквото и да си говорим, животът е по-лесен, когато целта вече е известна. Въздъхнах с облекчение, върнах се при сака си и дори се усмихнах на неясното отражение в стъклото на вратата. Стъклото също носеше следи от извънредната активност на градските питекантропи — от надписа „не се облягай на стъклото“ чрез изтриването на букви и добавянето на нови се беше получило загадъчното твърдение „не съм слон“.
Със сигурност не беше слон. Някакво животно, но не и слон — според мен слоновете са олицетворение на спокойствие и мъдрост. А неизвестният автор на твърдението най-вероятно беше маймуна, долна и самодоволна маймуна. Прекалено подобна на човека и именно затова долна и тъпа…
Добре, че съм Различен, а не човек.
Ето го и Проспектът на мира; стълби, завой надясно, ескалатор — влакът се приближава до целта. „Рижка“, „Алексеевска“, „ВДНХ“. От вагона — вдясно, винаги съм знаел това.
Дълъг, страшно дълъг ескалатор, на който неясно защо не ми се мисли за нищо. Отново натрапчива реклама. Подлез. И хотелът. Подковообразно чудовище на френската архитектура. Впрочем хотелът се беше променил, и то забележимо. Бяха прибавени осветени табели, мощни лампи, в казиното на постамент беше сложен луксозен автомобил, предназначен за награда. Въпреки студа до входа пушеха някакви момичета. Вътре ме посрещна портиер, чиято длан веднага погълна банкнота от сто рубли. Той моментално взе сака и ме съпроводи до рецепцията.
4
Линиите в московското метро е прието да се наричат за по-кратко с цветовете, с които са отбелязани на картата. — Бел.прев.
5
ВДНХ — Изложение на постиженията на народното стопанство; огромен изложбен център в Москва. — Бел.прев.