— Гелемар! — повика Едгар единия от тримата, който, подобно на дежурния долу, беше върколак-вълк. Той с неохота се откъсна от някаква думоподобна8 игра.
— Да, шефе?
— Дай ми оперативната сводка с новините! Премествания на реагенти и артефакти с голяма сила. Кражби, изчезвания, контрабанда. Най-новите събития!
— А защо? — оживи се този, когото бяха нарекли Гелемар. — Надушваш ли нещо?
— Светлите разполагат с информация, че някой се опитва да вкара в Москва артефакт. По-живо, Гелемар!
Гелемар се обърна към останалите геймъри:
— Хей, безделници! Хващайте се за работа!
Безделниците моментално се прехвърлиха на нова вълна — само след секунда вече чувах тихото щракане на клавишите, а пълните с чудовища безкрайни коридори върху екраните се смениха със светлите прозорчета на „Нетскейп“.
Едгар ме помъкна към кабинета, отделен от залата със стъкло и щори. Шагрон бързо се отдалечи нанякъде, но скоро се върна с кутия чай „Чибо“ и шише финландска минерална вода. Той изсипа водата в чайника и натисна с пръст съответния бутон. Чайникът почти веднага зашумя трудолюбиво.
— Имаш захар, надявам се? — промърмори Шагрон.
— Ще се намери. — Едгар се настани в едно от креслата и ми предложи съседното. — Сядайте, колега. Нали нямате нищо против да ви наричам просто Виталий?
— Нямам, разбира се.
— Отлично. И така, Виталий, сега аз ще говоря, а вие ме поправяйте, ако нещо не е вярно. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се! — с готовност се съгласих аз. Защото имах слаба представа какви изскочили от подсъзнанието легенди измъчват в момента този целеустремен сътрудник на Дневния патрул.
— Правилно ли съм разбрал, че нямате никаква информация за споменатия по-рано артефакт?
— Правилно — потвърдих аз.
— Жалко — искрено се огорчи Едгар. — Това щеше много да улесни нещата…
Честно казано, не само за споменатия по-рано артефакт не знаех нищо — аз нямах никаква информация за каквито и да било артефакти, способни да заинтригуват Едгар. Тези области, в които опитните Различни се чувстваха в свои води, ми бяха познати значително по-слабо, отколкото някои добре известни плодове са познати на едно добре известно животно.
— Тогава да преминем към следващата точка. Вие идвате от Украйна, правилно ли съм разбрал?
— Правилно. От Николаев.
— С каква цел?
Замислих се за около половин минута. Никой не ме накара да побързам.
— Трудно ми е да кажа — признах си честно аз. — Явно без определена цел. Просто ми омръзна да си седя вкъщи и да не върша нищо.
— Инициирали са ви съвсем наскоро, нали?
— Да.
— Прииска ви се да пообиколите света?
— Навярно.
— Тогава защо Москва, а не, да речем, Бахамите?
Свих рамене. Защо, наистина? Дали не защото все още нямах международен паспорт?
— Колкото и да се чудя — не знам — отвърнах аз. — Може би по-късно…
Стори ми се, че Едгар искаше да ме попита още нещо, но в този момент Гелемар влезе в кабинета без да почука. Очите му бяха опулени, като на мишлето Джери, неочаквано видяло пред себе си вечния си преследвач Том.
— Шефе! Берн, Нокътя на Фафнер! Измъкнали са го под носа на Инквизицията! Цяла Европа вече от три часа е на нокти!
Шагрон не издържа и скочи на крака. Едгар реагира по-сдържано, но очите му заблестяха и аз, дори без да влизам в Сумрака, разпознах оранжевите струи, обагрили аурата му. Впрочем той се овладя бързо.
— Информацията с открит достъп ли е?
— Не. Секретна е. Засега Инквизицията не е правила официално изявление.
— Източник?
Върколакът се разсмя:
— Източникът е неофициален. Но сигурен.
— Гелемар — многозначително натърти Едгар, — източникът?
— Свой човек в Пражката информационна агенция — призна си Гелемар. — Различен. Тъмен. Разговаряхме в личен чат.
— Така, така, така…
Много ми се искаше да задам въпрос, но, разбира се, засега ми оставаше само да мигам и да мълча, попивайки важните, но неразбираеми фрази.
— А откъде знаят Светлите? — попита Шагрон с недоумение.
— Все едно няма откъде? — Едгар смешно размърда веждите си. — Те имат широка мрежа от информатори…
Той се обърна към Гелемар и изрече рязко:
— Състояние „Алеф“. Събери персонала.
Само след половин час в офиса стана пренаселено. Разбира се, всички присъстващи бяха Различни. И то Тъмни.
А аз продължавах да не разбирам ншцо.
Когато Антон се върна в стая шестстотин и дванайсет, Иля седеше в креслото и масажираше слепоочията си, а Гарик нервно се разхождаше по килима — от прозореца до дивана и обратно.
Толик и Тигърчето седяха на дивана, а Мечката стоеше на вратата на спалнята.