— Ако е свързан — ще ни отведе.
— А ако не е?
Иля само въздъхна.
— Ще имаме още изненади и извънредни произшествия. И този Тъмен ще продължава да се мотае наоколо. Непременно.
— Почакай — настръхна Гарик, — ами ако той е предназначен за Нокътя?
— Точно от това се страхувам…
Антон тръсна глава. След събитията отпреди година и половина известно време му се беше струвало, че вече може да се нарече опитен, врял и кипял патрулен. Но сега отново се чувстваше като чирак сред майстори. И усещането беше доста неприятно.
Телефонът иззвъня — тукашният, хотелският. Беше страшно необичайно да чуеш звън на обикновен телефон след чуруликането на клетъчните.
— Ало? — каза Толик в слушалката, послуша известно време и после се обърна към Иля: — За теб е. Семьон.
Иля взе слушалката, поднесе я към ухото си и веднага погледна към останалите.
— Да вървим, момчета. Шефът вече е в офиса.
Усещайки неясна умора, Антон си помисли, че сега отново ще види Светлана. И пак ще усети как пропастта помежду им се увеличава с всяка изминала секунда.
Не останах дълго в офиса на Дневния патрул. Започнах да задрямвам както си седях и просто ме отпратиха да си доспя. Не възразих, защото бях прекарал на крака повече от денонощие и нямах сили да вдигна клепачите си.
Заспах под съпровода на едва дочуващата се отнякъде песен на Кипелов:
ГЛАВА 3
Събудих се, когато осъзнах, че ме викат. Чрез Зова, сякаш бях жертва на вампир. Надигнах се, още сънен, и се пресегнах към дрехите си на стола.
Зовът беше сладък и омайващ, той обгръщаше, милваше, подтикваше и беше невъзможно, абсолютно невъзможно да му се противопоставиш. Звучеше ту като музика, ту като шепот, и винаги беше съвършенство, отражение на моята собствена душа.
И — като удар под коляното — последва тласък към следващото стъпало.
Зовът веднага престана да властва над мен. Изпуснах панталоните си и леко тръснах глава.
Изпитах някаква болка…
Хипнотичният сироп бавно изтичаше от мен. Изтичаше и потъваше някъде под пода. Използвана светла енергия с отслабваща сила.
Изведнъж разбрах ясно защо вампирите подлагат шиите си с усмивка на уста10. Когато Зовът звучи, те са щастливи. През целия си живот са вървели към този сладък миг и в сравнение с него животът е празен и сив, като светът в Сумрака.
Зовът е един вид подарък. Освобождение. Само че на мен засега ми беше рано да се освобождавам.
Не знам защо, но новото ми умение този път се състоеше в невъзприемчивост към магическия Зов. Аз го чувах, разбирах го, но продължавах да се контролирам изцяло. И, разбира се, отделих с преграда съзнанието си от изпращащия Зова, за да не заподозре той, че от сомнамбул жертвата се е превърнала в ловец.
„В ловец? — попитах аз самия себе си. — Хъм…“
Значи ми предстоеше да ловувам? Какво пък, интересно беше.
Зовът продължаваше да звучи.
„Виж ти — помислих си аз. — Това е резиденцията на Дневния патрул. Тук всичко е пропито с магия. Защитата е такава, че ме е страх да си го помисля. И все пак Зовът действа… действаше.“
Светлите здравата се бяха потрудили за този номер. И за да го скрият от очите на странични наблюдатели. Имат късмет, че шефът на Дневния патрул не е в Москва — него не биха успели да измамят по никакъв начин.
Междувременно се облякох спокойно, помислих си с тъга, че мечтата ми да отида в ресторанта и да похапна гореща супа, а после нещо от сорта на патица във вишнев сос, се отлага за неопределено време, направих две-три слаби охранителни заклинания и излязох от ста… А, да, от апартамента. Тук това се нарича апартамент, така че да не нарушаваме традицията. Плоският диск на плеъра, естествено, беше закачен за колана ми. Пъхнах в ушите си малките слушалки и нахлупих шапката си.
„Ще го сложа на случаен избор — помислих си, манипулирайки със сензорите за управление. — Ще си поиграя със съдбата.“
След като направих всичко необходимо, тръгнах към асансьора, очаквайки какво ще ми поднесе съдбата.
Съдбата отново избра за мен песен от албума на Кипелов и Маврин. Но този път друга:
Да… Мрачно пророчество. И кога съм успял да изгоря последния мост? Може би точно затова излязох от стаята? Вместо да се кача на горния етаж и да се поинтересувам от съдбата на някакъв си там могъщ Нокът. Но същото онова нещо, което от неотдавна се криеше в мен, ме тласкаше към Зова.