— Шефе — каза Гелемар с кисела физиономия, — във Внуково вече от петнайсет минути е разположен щаб на Светлите. Имайте го предвид.
— Ще го имаме предвид — обеща вещицата. — Е, да тръгваме…
Всички скочиха. Някой хвана телефона си, друг трескаво измъкваше от сейфа заредени амулети, трети на висок глас даваше нареждания на персонала…
И само аз оставих вяло на масата празната чаша от кафе.
— А в щаба ви ще има ли поне нещо за ядене? — попитах неизвестно кого. — Вече от денонощие преглъщам слюнката си…
— Ще потърпиш — срязаха ме. — Хайде, надолу. И не си и помисляй отново да се занимаваш със самодейност…
Колкото и да бе странно, точно в момента изобщо не ми се занимаваше със самодейност.
Стигнахме до Внуково изумително бързо. Зад волана на добре поддържания микробус седеше отракан младеж, когото околните наричаха Дениска. Той беше маг и шофираше още по-добре от Шагрон. Крайбрежна, Ординска, Ленински проспект, после Югозапад, Околовръстното… Дори не успях да се огледам. Шагрон и Едгар отидоха нанякъде, Юра и Коля също изчезнаха. Аз останах с Ана Тихоновна и три девойки-вещици. Периодично улавях заинтригуваните им погледи. Навярно Ана Тихоновна беше наредила да не ме закачат, защото нито една от тях не се опита да ме заговори. Отзад, в багажника, се возеше дебел върколак, който охкаше при всеки по-остър завой. Гумите скърцаха, окачването стенеше, двигателят бучеше равномерно като трудолюбива пчеличка.
Пристигнахме първи на летището и Дениска зави към служебния вход. Почти веднага се приближиха още две коли — BMW-то на Шагрон и още един микробус, пълен с техници. Патрулните действаха извънредно съгласувано — веднага направиха информационни проклятия, които ни превръщаха в празно място за обикновените хора. Върволицата от техници с ноутбуци в ръце се проточи към входа; някой вече беше избрал мястото за щаба — обширно помещение с табелка „Счетоводство“ на вратата. Работниците-хора бяха прогонени в съседното помещение — нещо средно между кабинет и съвещателна зала, — където потънаха в блажено вцепенение. Аз бих избрал за щаб точно тази зала, но Гелемар каза, че в счетоводството има повече телефонни линии.
Отнякъде се появи Юра. Съвсем не на място се запитах защо в отсъствието на шефа задължението на старши изпълнява Едгар, макар че балансираше на границата на второ равнище на Силата? Юра ми изглеждаше по-силен. Но не ми беше работа да се набърквам в делата на Дневния патрул, затова просто се спотаих в ъгъла и започнах да пресмятам дали ще успея да притичам до ресторанта за десет минути. Момчетата-техници вече плъзгаха пръсти по клавиатурите.
— Самолетът се снижава, предполагаемо време на кацане след двайсет минути, плюс-минус пет.
— Намерихте ли вече Светлите? — попита Ана Тихоновна.
— Намерихме ги. В стаите за отдих до чакалнята. Това е в съседната сграда.
— Какво правят?
— Изглежда омагьосват атмосферните условия — подсказа някой.
— С каква цел? За да попречат на самолета да кацне?
— Е, няма да тръгнат да рискуват живота на пътниците — изсумтя Ана Тихоновна.
Най-лесният изход ми изглеждаше свалянето на самолета — и край. Но Светлите са си Светли. Дори в такава ситуация те се грижат за обикновените хора. А и не беше известно дали аварията на самолета ще повреди артефакта от Берн. Не беше сигурно. Силата си е Сила.
— Кой от нас се е специализирал по атмосферните условия? — уведоми се Ана Тихоновна.
— Аз! — веднага отвърнаха в хор две вещици.
— Я проверете за какво става въпрос…
Вещиците се заеха да сканират околността в търсенето на предмети на заклинания, променящи времето. Усещах плътните ветрила на чувствителните енергийни прехвърляния, неосезаеми и невидими дори за много Различни. Не че Различните не можеха да ги засекат — повечето просто не знаеха как да го направят. Метеомагиите винаги са били работа за вещиците и само за някои вълшебници, и както всяка друга работа и тази си имаше своите тънкости.
— Разпръскват облачността — съобщи една от вещиците. — Нуждаят се от Сила…11
Един от маговете от резервните сили веднага извади амулета си, а с другата си ръка хвана дланта на вещицата. Известно време те се съсредоточаваха, а после и тримата затвориха очи, хванаха се за ръце и изпаднаха в нещо, подобно на лек транс.
— Който е в състояние, да помага! — нареди Ана Тихоновна.
Аз не можех да помогна в момента. По-точно енергията, която бях способен да дам, изобщо не можеше да се сравни със силата на амулета. Все пак доста се бях изтощил на Страстния булевард…