Ококореният Матвей беше смешна гледка. Той объркано изпусна брадвата, която удари нюфаундленда по крака. Горкото животинче изквича гръмогласно.
Матвей не ме виждаше. И не би трябвало да ме вижда.
Съблякох якето. Него също не можеше да го види, докато не го изхвърля от Сумрака. Напипах в джоба на ризата си парите и пъхнах две стодоларови банкноти в джоба на якето. И го запратих към Матвей.
Той потрепна, подхвана неловко якето, което според него се беше появило неочаквано от нищото, и се огледа. Честно казано, изглеждаше донякъде жалък, но аз усещах, че не мога да го убедя в нищо без подобна демонстрация.
Просто не исках да отнеса със себе си нищо чуждо, дори това раздърпано яке. Освен ако не беше наложително, не биваше да вземам нищо от тези хора, които без да задават въпроси, помагат на леко облечен непознат, появил се през нощта при огъня им. Якето беше хубаво и явно не беше евтино. Не искам. Аз съм Тъмен. На мен не ми трябва чуждото.
Излязох от Сумрака зад гърба на Матвей. Той продължаваше да се взира в празното пространство.
— Тук съм — казах аз и Матвей рязко се обърна. Сега погледът му беше съвсем налудничав.
— Ааа… — каза провлечено и млъкна.
— Благодаря. Наистина ще се справя и без якето.
Матвей кимна. Явно целият му мерак да спори се беше изпарил. Според мен той беше сериозно притеснен, че е прекарал нощта в палатка насаме с някакво чудовище, което може да става невидимо. И не се знае на какво друго е способно.
— Та кажи ми, как да си тръгна оттук?
— Нататък. — Матвей махна с ръка към пътечката, по която бях дошъл. — Електричката. Вече минава и оттук.
— А няма ли шосе? По-добре да пътувам на автостоп.
— Има и шосе. Веднага след линията.
— Прекрасно! — зарадвах се аз. — Е, всичко хубаво! Благодаря още веднъж. Поздрави рожденицата от мен и… виж, предай й това…
Удивително е как ми се удаде простото, но непознато заклинание. Скрих ръка зад гърба си, докоснах заледените клони, пречупих ги… и подадох на Матвей жива, току-що откъсната от храста роза. Върху зелените й листа потрепваха капчици роса, червените цветчета пламтяха. Гледката на свежа роза в заснежената гора е много красива!
— Ааа… — ахна Матвей, машинално взимайки розата. Интересно дали щеше да я даде на рожденицата или щеше да я закопае в някоя преспа, за да не се впуска в дълги и странни обяснеиия?
Нямах намерение да си изяснявам този въпрос. Влязох отново в Сумрака. Не исках да вървя в студа. Това, което беше хубаво вчера, когато мислех, че бягам от Хесер, не беше подходящо сега, след като бях отпочинал и пълен със сили.
Имаше още нещо, което бях забравил… А, да. Шапката. Нали тя също не беше моя и все още бе на главата ми. Да я хвърлим върху якето… И на път!
Движех се на скокове от по сто-двеста метра. Отварях мънички порталчета в предела на видимостта ми и пристъпвах като великан, поглъщайки разстоянието.
Денем просеката изглеждаше съвсем обикновено, цялото й магическо очарование беше изчезнало безвъзвратно. Не напразно все пак истинските романтици и почитатели на свободата — Тъмните — бяха избрали Нощта за свое време. Нощта, а не деня, когато боклуците и мръсотията се набиват на очи, когато се вижда колко неугледни и запуснати са градовете ни, когато на улицата е пълно с лекомислени хора, а по пътищата — със замърсяващи въздуха коли. Денят е времето на оковите и веригите, задълженията и правилата, а Нощта е времето на Свободата.
Свободата, която истинският Различен просто няма с какво да замени. Нито с ефимерния Дълг, нито със служенето на евтини размити идеали, измислени от някого много преди теб. Всичко това е мит, фикция, „ucho od sledzia“12, както казват братята поляци. Това е само Свобода, за всички и за всеки, и има само едно ограничение: никой няма право да ограничава Свободата на останалите. И нека хитрите и лицемерни Светли да търсят криещите се тук парадокси и противоречия — всеки, който е Свободен, прекрасно се разбира с останалите, свободни по същия начин, и изобщо не си пречат взаимно.
Наложи ми се да спра кола като Различен — кой знае защо никой не искаше да качва човек без връхна дреха. Принуден бях да докосна леко съзнанието на поредния шофьор на луксозна кола с цвят „мокър асфалт“.
Естествено, той спря.
Зад волана седеше късо подстриган момък на двайсет и пет, абсолютно лишен от врат. Просто главата му някак съвсем естествено започваше от тялото. Погледът му беше празен, общо взето страшно приличаше на мутрите от вицовете, но рефлексите му се оказаха фантастични. Имал сериозни подозрения, че щеше да продължи да кара колата, дори и ако изгубеше съзнание.