— А щяхме ли да се справим с тях13? — попита Юра.
Ана Тихоновна въздъхна отново.
— Не знам…
— Във всеки случай — каза Едгар, след като се позамисли — на нас ни остана правото да искаме компенсация от Светлите. Няколко сериозни намеси. Извършеното от тях през последните две денонощия изобщо не може да се сравни с неотдавнашните убийства. Смъртта на Тюнников би трябвало да се класифицира като нещастен случай и нека Хесер се опита да оспори това — Трибуналът ще разбие доводите му на пух и прах. А вампирката-бракониерка и проститутката-върколак — това не е чак толкова тежко престъпление, шесто, най-много пето равнище. Те са действали самостоятелно, Дневният патрул няма нищо общо… Така че сега сме в правото си да настояваме за няколко намеси от минимум второ равнище. Така смятам… Ето защо, в края на краищата, все пак Дневният патрул печели повече от всички събития напоследък. При това, в отсъствието на шефа и без неговата мощна подкрепа.
— Не бързай да надуваш фанфарите — отбеляза скептично Юра. — Почакай.
Едгар разпери ръце с вид на човек, който остава на своето мнение. Той наистина вярваше в нещата, които бе казал преди минута. И си имаше своите основания.
Не се знае как би завършил спорът им, но мобилният телефон на колана на Едгар иззвъня и всички неволно се извърнаха към него.
Позвъняването можеше да е лично или на някой от техническия персонал. Но в офиса се бяха събрали достатъчно силни Различни. Почти всички бяха способни да пресметнат вероятностите и последствията от най-обикновените събития.
Позвъняването носеше в себе си дебела и ясно видима нишка. Нишка към изключително важни събития.
Едгар вдигна телефона към ухото си и слуша известно време.
— Придружи го дотук — нареди той, затвори и върна телефона на мястото му.
— Инквизиторът — уведоми той останалите с каменно лице. — С официално съобщение.
Не мина и половин минута и дежурният вещер вече отваряше вратата към главния офис на Дневния патрул. А след още секунда прага прекрачи същият онзи невъзмутим Инквизитор на име Максим.
— В името на Договора — изрече той с глас, лишен от всякакви емоции. Тонът му беше чисто информативен и беше глупаво Инквизиторът да бъде подозиран в симпатии към едната или другата страна. — Утре на разсъмване ще се състои разширено заседание на местната колегия на Трибунала под патронажа на Инквизицията. Тема: поредица от действия на Различните Светли и поредица от действия на Различните Тъмни, несъвместими с Договора. Присъствието на всички уведомени е задължително. Отсъствието, както и закъснението, ще се смятат за действия, несъвместими с Договора. До началото на заседанието се забраняват всякакви магически въздействия, по-силни от пето равнище на Силата включително. Да възтържествува Равновесието!
След като изрече това, Инквизиторът бавно се обърна, излезе в коридора и пое към асансъора.
Вещерът хвърли бърз поглед към началника си и затвори вратата. Той смяташе за свой дълг да съпроводи Инквизитора до изхода.
В офиса известно време беше тихо, дори техниците застинаха зад ноутбуците си.
— Като през четирийсет и девета — тихо отбеляза Ана Тихоновна. — Едно към едно.
— Ще се надяваме — изрече приглушено магът Юра. — Ще се надяваме, Ана Тихоновна. С всички сили.
ГЛАВА 5
У всеки човек понякога се създава впечатлението, че ставащото в момента вече се е случвало някога. Дори има специален термин за това преживяване — дежа вю. Лъжлива памет.
И при Различните е така.
Сътрудникът на Нощния патрул Антон Городецки стоеше пред вратата на апартамента си и се бореше със спомените. Веднъж вече, точно по същия начин, беше пристъпвал от крак на крак пред отворената врата и се беше чудил кой би могъл да е този, който е проникнал вътре. А след влизането си беше установил, че гостът му е неговият заклет враг, шефът на Дневния патрул, известен на Светлите с името Завулон.
— Дежа вю — прошепна Антон и прекрачи прага. Защитата отново не се беше обадила, но в кабинета определено имаше гост. Кой ли бе този път?
Стискайки в ръка своя медальон-талисман, Антон влезе в кабинета.
В креслото седеше Завулон и четеше вестник „Аргументи и факти“. Носеше строг черен костюм, светлосива риза и лъснати до блясък обувки с бандитски квадратни бомбета. Той свали очилата си и каза:
— Здравей, Антоне.
— Дежа вю… — промърмори Антон. — Е, здравей.
Колкото и да бе странно, този път той изобщо не се уплаши от Завулон. Може би защото при предишното си посещение Завулон се беше държал изключително коректно?
13
Всъщност е: „А щяхме ли да се справим с него?“ — т.е. с Нокътя, а не със Светлите. Бел.Mandor