— Мамо! Часът е осем и половина сутринта. В разгара на лятото. Умирам от жега. Не искам стюардески куфари.
— Джули Ендърби има такъв. Каза, че все него използва.
— Коя е Джули Ендърби?
— Как не я познаваш! Дъщерята на Мейвис Ендърби. Джули! Онази с фантастичната служба в „Артър Андърсън“...
— Мамо...
— Все с него пътува.
— Не искам куфар на колелца.
— Знаеш ли какво, най-добре тримата с Джейми и татко ти да направим комбина и да ти купим нов голям куфар на колелца.
Омаломощена, аз отстраних слушалката от ухото си и взех да се питам къде ли е коренът на този коледен устрем на колелца. Когато отново я опрях до ухото си, чух:
— ... дори си имат отделение за козметични шишенца и какво ли не. Другото, което ми хрумна, е пазарска количка.
— А ти какво искаш за Коледа? — попитах отчаяно, докато премигвах от ослепяващото августовско слънце.
— Нищо — рече тя разсеяно. — Всичко си имам. И да не забравя, миличка — изсъска внезапно, — нали ще дойдеш на пуйка с къри у Джефри и Уна на първи януари?
— Ами да ти кажа правата... — паникьосах се аз до припадък. Какво можех да измисля за оправдание? — Май ще работя на първи януари.
— Няма значение. Ще дойдеш след работа с колата. Казах ли ти, или забравих? Малкъм и Илейн Дарси също ще дойдат и ще доведат Марк. Нали го помниш? Той е от най-големите адвокати в момента. Купища пари. Разведен. Започва чак в осем.
Боже Господи. Поредният странно издокаран любител на опера с бухнала коса, сресана на път.
— Мамо, казах ти. Не искам да ме уреждаш с разни...
— Хайде стига. Уна и Джефри организират коледно парти още от времето, когато ти търчеше по поляната им както те е майка родила. Ще дойдеш, разбира се. Тъкмо ще сефтосаш новия си куфар.
23,45. Фу! Първият ден от новата година се оказа изпълнен с ужаси. Направо не мога да повярвам, че за пореден път започвам годината в единично легло в дома на родителите си. Толкова е унизително за моите години. Дали ще ме надушат, ако изпафкам една цигара на прозореца? След като цял ден се цупих у дома с надеждата, че ще ми мине махмурлукът, накрая се предадох и потеглих прекалено късно за пуешкия купон. Когато пристигнах в дома на Уна и Джефри и натиснах звънеца, който безмилостно изпълни цялата програма „биене на градски часовник“, все още тънех в свой особен свят — гадене, главоцеп, киселини. Освен това бях подвластна на горчива утайка от пътношофьорска ярост, след като по погрешка навлязох в магистрала Ж6 вместо Б1 и трябваше да стигна, кажи-речи, до Бирмингам, преди да намеря къде да обърна. От вътрешен бяс и за да отприщя чувствата си, бях натискала педала на газта до дъно, което е крайно опасно. Примирено наблюдавах как фигурата на Уна Алкънбери — интересно деформирана от вълнистото стъкло на вратата — се приближава заплашително към мен в цикламен костюм.
— Бриджет! Вече се бяхме отчаяли! Честита Нова година! Тъкмо щяхме да почваме без теб.
С едно-единствено движение, докато аз немощно се облягах за опора на етажерка, отрупана с декоративни джунджурии, тя успя да ме целуне, да ми поеме палтото, да го метне на парапета, да избърше червилото си от бузата ми и да ме накара да се почувствам виновна до сълзи.
— Много съжалявам, но се изгубих.
— Изгуби ли се! Че закъде сме без теб? Хайде, влизай. — И ме поведе към хола, крещейки: — Чуйте всички, била се изгубила!
— Бриджет, честита Нова година — каза Джефри Алкънбери, издокаран в жълт пуловер с ромбоидни шарки, и ме дари с прегръдка, за каквато би трябвало да пращат в затвора. — Хъмф! — изсумтя с пламнало лице и си дръпна нагоре панталоните. — Коя отбивка взе?
— Номер деветнайсет, обаче имаше едно отклонение...
— Отбивка деветнайсет? Уна, тя е влязла в отбивка деветнайсет! Прибавила си един час към пътя още преди да си потеглила. Хайде, ела да ти налея нещо. Как върви любовта?
Господи! Защо женените не разберат веднъж завинаги, че вече се смята за невъзпитано да се задава този въпрос? Ние не търчим при тях да ги питаме колкото ни глас държи: „Как върви бракът ви? Още ли спите заедно?“ И куцо, и сакато знае, че след трийсетте ходенето с мъже не е безгрижното безотговорно — давай, народе!, каквото беше на двайсет и две, и че ако се очаква прям отговор, той би звучал по-скоро като: „Снощи жененият ми любовник се появи по тиранти и много сладко късо ангорско пуловерче, обяви, че е гей/сексуален маниак/наркоман и ме премаза от бой с един изкуствен член“, отколкото: „Благодаря, страхотно.“ Тъй като не ме бива в лъжите, в крайна сметка смотолевих едно „горе-долу“, при което той изгърмя на всеослушание: