Гняв се надигна в гърдите ми и забравил всякаква опасност, аз направих една крачка към него със стиснати юмруци и готови за удар ръце. С жесток смях капитан Грим грабна един пистолет от стената и го насочи към стомаха ми. „Луд ли си?“ — запита той и разбрах, че ако се приближа повече, ще подпиша смъртната си присъда. Подтискайки доколкото можех гнева си, аз се спрях, разтворих юмруци и ръцете ми увиснаха безпомощно отстрани.
— Дойде ти умът в главата — усмихна се капитанът подигравателно, без да престава да се цели с пистолета си в мен. — А сега се преоблечи възможно най-бързо.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се подчиня и скоро се освободих от мокрите дрехи и махнах превръзката от окото си. В това време канонадата продължаваше, но доколкото можех да разбера, „Страшни“ не понасяше особено тежки щети. Бързах да изскоча на палубата, за да видя как стоят нещата. Исках да узная дали Веселушко Прайс и Лен Григс са още живи и здрави, защото не можех да допусна да загубя когото и да било от малцината приятели, които имах на този кораб.
— А сега, Дебнъм — каза Едноокия свирепо, след като се преоблякох, — забрави, че си се представял някога за капитан Грим. Ако чуя да се шушука, че си се разбъбрил, ще отидеш зад борда с една доза олово в теб, за да млъкне завинаги езикът ти.
— Това ли е вашата благодарност…? — подзех аз.
— Благодарност ли? За какво трябва да ти благодаря? Ти си само маша, с която си послужих, докато се изхаби. Ако беше убил Даго, можеше да те възнаградя, ала ти се провали. Благодари на късмета си, че те оставям жив, и то като знаеш една моя тайна. А сега бързо горе на палубата!
Пистолетът, който държеше, беше достатъчно убедителен и аз се заизкачвах пъргаво по стъпалата към палубата. Видях, че „Страшни“ тъкмо заобикаля скалите, които обграждаха от двете страни входа към залива. Още няколко минути и той щеше да се загуби от кръгозора на другите пиратски кораби.
Артилеристите продължаваха да работят усърдно с оръдията си, с намерение да пратят един прощален залп. Неприятелските артилеристи също не бяха стояли със скръстени ръце, както показваха ясно някои съборени части от съоръженията и дупките, пробити на две места в палубата. Все пак загубите ни в жива сила бяха малки и хората ликуваха, че са се избавили толкова лесно от опасността.
— Къде се губиш, Бърт? — чух глас до себе си. — Дирих те из целия кораб. Вече се страхувах, че си бил в екипажа на лодката, която закара Едноокия до „Нападател“, и са те оставили там. Горките хорица, май скоро ще станат храна на рибите.
— Не, Веселушко, не бях с гребците на Едноокия — отговорих аз, — а преписвах дневника му. Но вече свърших тази работа.
Двамата стояхме един до друг и гледахме назад към „Нападател“, докато нашият кораб се плъзгаше бързо към изхода на залива.
— Какво е това? — запита внезапно Веселушко, като ме стисна за ръката. Погледът ми проследи сочещия му пръст и видях извиващото се тяло на някакъв човек, когото мъкнеха към върха на мачтата.
— Май са го вързали за крака — каза Веселушко.
— Точно така — отвърнах мрачно, защото знаех, че Белязаното лице плаща за предателството си. Ако не беше ми помогнал Дългия Джон, може би аз също щях да се гърча заедно с него в танца на смъртта.
Глава VII
СМЯНА НА КОРАБИТЕ
Веднага щом излязохме от залива и се насочихме към открито море, Едноокия впрегна всички на работа за вдигане на всяко късче платно, което корабът можеше да носи.
— Даго няма да ме остави да се изплъзна от ръцете му така лесно — чух го да мърмори на втория помощник.
И наистина преди „Страшни“ да бе достигнал максималната си скорост, от залива изскочиха два кораба. Единия познах: беше „Нападател“, корабът на самия Даго. Другият, както научих от един човек от екипажа, беше „Червен ястреб“, корабът на Огнения Джонс, който се славеше като най-бързия пиратски кораб.
— Възнамеряват да ни настигнат и да ни потопят — изръмжа един от пиратите, който стоеше до мен, стар, съсухрен нехранимайко с изкривена уста, от която се показваха пожълтели зъби. — Едноокия сглупи, че се скара с Даго.
Когато погледнах назад към преследващия ни „Нападател“ и видях тялото, което продължаваше да се полюлява на края на едно дълго въже (така ли ми се струваше, или фигурата все още мърдаше?), аз мислено се съгласих със стария пират. Един кос поглед към Едноокия, който стоеше прав и хапеше устни, потвърди убеждението ми, че той изпитва непрекъснат страх.
„Червен ястреб“ бързо задмина спътника си и скоро стана ясно, че ще бъдем принудени да се бием. Дълго време се оттегляхме, стреляйки, и нашите артилеристи се проявиха добре, като много пъти улучиха предния ни преследвач във водолинията. Макар че и ние от своя страна не останахме незасегнати, сериозна вреда не претърпяхме, пък и моряците, които по едно време бяха унили и завладени от лоши предчувствия, удивително се ободриха, когато гюлетата ни започнаха да падат едно след друго върху палубата на „Червен ястреб“. Развръзката настъпи, щом нашият главен артилерист, прицелвайки се особено внимателно с оръдието си, събори зад борда гротмачтата12 на Огнения Джонс.