Колкото и обикновени да бяха последните му думи, те жегваха по-дълбоко от всякакво гневно обвинение. Човекът ни гледаше, като че очакваше да коментираме казаното от него, но като видя, че мълчим, продължи:
— Сега той живее за едно-единствено нещо. Отмъщение! С часове седи, размишлява и точи ножа си. Понякога тича насам-натам из кораба и замахва с ножа си срещу всекиго, когото види. Луд е той, луд; а това е един нещастен кораб. Аз съм стар и ако послушате съвета ми, ще се върнете на брега, докато имате време. Нищо освен гибел и смърт не очаква ония, които плават с този кораб.
— Защо не оковете капитана? — предложи Дългия Джон, пренебрегвайки съвета на испанеца.
Старият моряк ни изгледа със съжаление.
— Кой може да избегне съдбата си? — попита той. — Та нали циганката му предрече всичко това вечерта, преди да отплаваме? „Синът ти ще падне от лъскава стомана“ — каза тя, но капитанът и синът му (който стоеше до него) само се изсмяха и се потупаха един друг по гърба, смятайки това за голяма шега. Ала сабя на пират го съсече и сега той лежи, увит в хамака си, с привързана за тялото оловна тежест, за да не изплува. „Ти ще убиеш най-добрия си приятел“ — предрече тя и капитанът пак се изсмя, защото той и помощникът му бяха приятели от дълги години като Давид и Йонатан14. Ала се случи точно така, както бе казала.
— А как стана? — попитах аз.
— Нали ви казах? След като пиратските лодки ни оставиха, трябваше да задържим капитана, защото искаше да стреля по тях, а се бояхме да не би да се върнат и да подпалят кораба. След това той седя кажи-речи един час, загледан в мъртвия си син, подпрял брадата си с ръка. После внезапно се засмя диво, както го чувате сега, и скочи на крака. Грабна една сабя, която още се търкаляше на палубата с потъмняло от кръв острие, и взе да я размахва насам-натам като луд, какъвто си и беше. Помощникът тръгна към него, заговори му кротко, замоли го да се прибере Долу в каютата си й да си почине малко. Ала докато помощникът беше все още на шест ярда от него и нищо не подозираше, капитанът се хвърли върху му, както хрътка се хвърля към гърлото на елен. Помощникът нямаше възможност да се защити. Той падна, в същия миг лудостта на капитана премина и той застана, загледан в най-добрия си приятел, когото току-що бе убил, от сабята му продължаваше да капе кръв. „Проклетата циганка каза истината — извика той и захвърли сабята така, че тя падна далеч в морето. — Син и приятел загубени в един и същи ден. Жестоко, жестоко, жестоко!“ Може да ви се стори глупав начинът, по който ви разказвам, но точно тази дума изрече, трижди я повтори, кънтеше в ушите ми като най-печалния погребален звън, който е звучал някога.
— Направи ли циганката и други предсказания? — запита Лен Григс след малко.
— Да, направи; и дано старческите ми очи видят предреченото, което ушите ми чуха. „Ще закараш врага си с твоя кораб до бесилката — каза тя, — но корабът ти ще потъне в деня, когато той умре!“ Ала си мисля, че ако някога капитанът пипне пирата, чиито хора убиха сина му, няма да си прави труда да го пази за бесилото. Според мен тутакси ще го погуби, ако някога съдбата предаде неговия враг в ръцете му.
От време на време разказът на стареца се прекъсваше от оня страховит писклив смях, ако могат да се нарекат така звуците, в които имаше повече страдание, отколкото веселост. Внезапно, докато стояхме мълчаливо и размишлявахме върху разказа на стария човек, отдолу долетя поредният изблик на смях, по-ужасен от когато и да било преди, но последван от трясък на чупени мебели и тежък тропот.
— Пак го е хванала лудостта — извика нашият придружител с тревожен глас. — Скрийте се бързо. Свийте се зад люковете.
Тозчас потърсихме предложеното ни убежище и се скрихме тъкмо навреме. Когато коленичих там със свито от страх сърце, надникнах предпазливо иззад скривалището си. Видях капитана с оголена сабя, която лъщеше под лунната светлина, и дори от мястото, където се намирах, ми се стори, че съзрях в очите му див проблясък на лудост.
— Убиецо! Убиецо! — закрещя той. — Покажи се де! — После замръзна на място, сякаш очакваше отговор на предизвикателството си. Но като не го получи, продължи, говорейки през всичкото време с висок пронизителен тон. — Страх те е, а? Но ще те намеря аз, ще те намеря. Ти уби сина ми, а аз ще убия теб. Къде си? Къде си? Покажи се, убиецо, убиецо, убиецо!
Гласът му стигна до такъв див крясък, че усещах като че тъпанчетата ми ще се спукат. След това той почна да сече, да мушка и да се брани, сякаш имаше насреща си невидим за нас противник. По едно време замахна надолу с такъв тържествуващ вик, че си помислих: с разстроения си мозък сигурно си въобразява, че е убил своя мним противник. Въпреки това той не прекрати бойните си действия. Завъртя се със скок, като че друг неприятел го застрашаваше изотзад, и започна пак да се брани и да напира, придружавайки всичко това със същия лудешки смях и крясъци на тържество или отчаяние.
14
Според библията пастирът Давид, който убил великана Голиат, бил направен военачалник от царския син Йонатан, с когото завързал горещо и искрено приятелство. — Б. пр.