Събуди Лираз. Време беше да отдадат последна почит на брат си.
Прощаването не приличаше на обичайните церемонии, но и нищо не беше по обичая: войнишко погребение, в което тялото е и собствената си погребална клада. Общоприетите думи бяха безлични, затова ги промениха, за да подхождат на Хазаел.
– Той беше винаги гладен – подхвана Лираз – и понякога заспиваше на пост. Хиляди пъти избегна наказанието единствено благодарение на своята усмивка.
– Можеше да разприказва всекиго – продължи Акива. – Нито една тайна не оставаше скрита за него.
– Освен твоята – промърмори Лираз и истината в думите ѝ го ужили.
– Той заслужаваше истински живот – подхвана пак Акива. – Щеше да му се наслади и да го осмисли. Нямаше да остане нищо неизпитано и непреживяно от него. – "Той щеше да се ожени – помисли си. – Можеше да има деца." Акива дори си го представи – какъв можеше да бъде Хазаел, ако живееше в един по-добър свят.
– Никой не се е смял по-истински от него – каза Лираз. – Той правеше така, че смехът да изглежда лесна работа.
Смехът наистина би трябвало да е лесна работа, помисли си Акива, но с тях не беше така. Само да се бяха погледнали – черни длани и разчленени души. Той посегна към ръката на сестра си, тя я пое и стисна силно като дръжката на меч; сякаш животът ѝ зависеше от това. Болеше, но тази болка той лесно можеше да понесе.
Лираз сега беше съвсем различна. Сякаш от нея падаше пласт след пласт – изчезваше нейната суровост и непробиваемата броня, отвъд която не допускаше никого още откакто бяха деца. Обгърнала коленете си, с приведени рамене и смекчени от тъгата черти, огрени от огнените езици, тя изглеждаше уязвима. Млада. Сякаш на нейно място се бе появил друг човек.
– Той загина, за да ме защити – промълви тя. – Ако бях тръгнала с Яил, все още щеше да е жив.
– Не. Щяха да го обесят – каза Акива. – Теб така или иначе щяха да те отведат, а той щеше да погине от мъка, че те е предал. Така или иначе щеше да избере тази смърт.
– Но ако беше останал жив само още малко, можеше да избяга с нас. – Тя стоеше взряна в пламъците, които поглъщаха брат им, но сега отмести поглед, за да погледне Акива. – Акива, какво стори тогава? – Не го попита: "И защо не го направи навреме?", но въпреки това неизреченият въпрос увисна помежду им.
– Не знам – отговори той на изречения и на неизречения въпрос, загледан в погребалния огън, който ставаше все по-яростен и жесток, оставяйки след себе си само пепел за урната, каквато нямаха.
Какво беше онова вътре в него, което му даде сила да стори подобно нещо и защо не се появи, когато най-много имаше нужда от него – не само да запази живота на Хазаел, но още преди години, за да спаси Мадригал. Дали годините, посветени в търсене на сиритхар, бяха го надарили с още по-силни магически умения? Или случилото се беше задействало от внезапно нахлулите спомени за майка му?
– Как мислиш, дали Яил е още жив? – попита Лираз.
Акива нямаше отговор и на този въпрос. Точно сега не искаше да мисли за Яил, но нямаше как да го избегне.
– Може би – предположи той. – И ако наистина е така...
– Надявам се да е жив.
Акива погледна сестра си. Непробиваемата броня още не се беше върнала. Тя все така изглеждаше млада и ранима. Каза го просто и тихо и Акива разбра. Част от него се надяваше на същото. Яил не заслужаваше толкова лека смърт, с каквато би го дарил взривът. Но в случай че беше жив, имаше още много какво да се направи.
Той стана на крака и се огледа. Измазани с глина стени, дървена врата, никакви стражи с насочени срещу тях хамси, за да ги поддържат немощни; това мрачно помещение не можеше да ги удържи задълго. Къде беше Вълка и защо допусна неговите пленници да отпочинат и да съберат сили?
А къде беше Кару? Заедно с Тиаго ли? Тази мисъл го преряза през средата като с нож. Акива не можеше да се отърси от спомена за онзи поглед, който проблесна между тях. Тъкмо този поглед го накара да се усъмни във всичко, което си мислеше, че знае за Кару.
– Мисля, че е време да си вървим. – И той протегна ръка към сестра си.
Досегашната Лираз би завъртяла подигравателно очи и би станала без
негова помощ. Сега обаче тя му позволи да я вдигне на крака. Но щом се изправи, тя застана като вкопана край погребалния огън на Хазаел, впила очи в жаравата.
– Имам чувството, че го изоставяме тук.
– Разбирам те – откликна Акива. Толкова дълго разстояние прелетяха, понесли мъртвото му тяло само и само да го оставят сега тук? Това им се виждаше немислимо. Той отново се огледа наоколо и зърна някаква стомна край вратата.