– Вода – каза му Лираз. – Жената ная я остави.
Акива отиде до стомната, вдигна я и я подаде на Лираз, после сам отпи голяма глътка от нея. Водата беше добра и вкусна и идваше тъкмо навреме, а когато свърши, той внимателно изсипа в стомната праха на Хазаел. Може да беше глупаво или противоестествено да пази останките му по такъв начин, но това някак му помагаше.
– Е, готово – каза.
– При пещерите ли отиваме? Другите сигурно си мислят, че сме загинали при взрива.
Навремето двамата с Мадригал се бяха уговорили да се срещнат в Киринските пещери, за да положат началото на своя бунт. Сега там го чакаха неговите братя и сестри от извънбрачните, а заедно с тях и едно бъдеще, което още не му се виждаше реално. Но чувството му за мисия оставаше същото: трябваше да довърши онова, което е започнал, да прекрати клането и да изгради – все някак – един нов живот. Но без Кару до него тази мечта му се виждаше като прашен път към равния хоризонт.
– Там отиваме – отвърна той. – Но преди това трябва да свършим нещо.
Лираз изпусна дълбока въздишка.
– Моля те, само кажи, че това не включва сбогуване.
Сбогуване. От тази дума го заболя. Най-малко от всичко искаше да каже "Сбогом!" на Кару. Спомни си тяхната първа нощ заедно, на бала на Войнолюбеца и по-късно в храма, когато шепнеха един на друг отново и отново "Здравей!" като някаква споделена тайна помежду им. Тази дума дойде на устните му първия път, когато я целуна. Това би ѝ казал и сега, ако можеше да получи онова, което иска. Здравей.
– Не – отвърна той, като ѝ напомни, че сбогуването е лоша поличба.
– Лоша поличба ли – отвърна равнодушно тя. – Хайде да не започваме тогава с нещо подобно.
Акива нямаше намерение да казва нито „Здравей!“, нито „Сбогом!“, когато отложи бягството си и се промъкна в стаята на Кару под прикритието на заклинанието, изненадвайки ги двете с Исса.
Вълка, слава на звездните богове, вече не беше там, но когато Кару скочи на крака и колебливо погледна към вратата, това за Акива беше като юмрук в стомаха – припомни му, че Тиаго е наблизо и може да влезе, когато си поиска.
– Какво правиш тук? – попита стъписана Кару. Сега пауновосинята ѝ коса беше сплетена на плитка и висеше преметната през едното рамо, а ръкавите скриваха синините по ръцете ѝ. Подпухналата ѝ буза беше спаднала и гневът ѝ като че ли се беше разсеял. По шията ѝ плъзна руменина и надделя над нейната бледност. – Трябваше да си тръгнал.
"Трябваше да си тръгнал." Не така очакваше да го посрещне. Значи, затварянето им наистина е било само привидно. Когато Акива опря длан върху вратата, за да я изгори, тя се отвори. Даже не беше заключена. Той тихичко се изсмя и надникна през цепнатината – видя грозно малко дворче, затрупано с отломки и без никаква стража.
– Тръгваме си, но преди това трябва да ти кажа нещо. – Акива замълча, като видя как Кару се напрегна. Какво ли очакваше да ѝ каже? Дали не се боеше, че ще заговори за любов? Поклати глава, за да я увери, че това е вече минало и няма опасност да ѝ причини такава мъка. Но сега ѝ готвеше ново изпитание. За пореден път я изправяше пред невъзможен избор.
– Ще запечатя порталите – каза той.
Каквото ѝ да беше очаквала от него, определено не беше това.
– Какво?! – Гласът ѝ бе по-скоро шепот.
– Съжалявам. Исках просто да те предупредя – продължи той, – за да решиш от коя страна искаш да останеш.
От коя страна: в Ерец или в света на хората. "От кой живот ще се откажеш?"
– От коя страна ли?! – Тя излезе иззад масата. – Не можеш да го направиш. Не и този портал. Той ми е нужен. На нас ни е нужен. – Стъписването ѝ постепенно прерасна във възмущение и се превърна в паника. Извивайки се по пода, Исса приближи и застана до нея. – Не изгори ли вече достатъчно портали? Защо ще се опитваш...
– За да спаси и двата свята – обади се Лираз. – За да не се покварят взаимно.
– За какво говорите?
– За оръжия – отвърна просто Акива. После замълча. Не можеше да си представи как накратко би ѝ предал всичко онова, което се случи в Кулата на завоевателя. – Става дума за Яил. Той може да е вече мъртъв, но ако не е, ще дойде тук за оръжие. Заедно с Доминиона.
Бялото в очите на Кару заприлича на тънък пръстен около разширените ѝ ириси и тя опря ръка на масата, за да не залитне.
– Откъде изобщо е разбрал за оръжията на хората? Ти ли му каза? – яростно запита тя.