– Исса... – Тя започна да трепери, сякаш едва сега осъзна истинския ужас на надвисналата заплаха. – Къде ще отидем?
Преплетените, непознаваеми жили на намерението и късмета. По-късно Кару щеше да се пита къде се бяха дянали и как всичко би могло да се случи по един съвсем различен, останал завинаги неизвестен начин.
Ако Доминионът вече не беше пристигнал.
Всички химери вече бяха събрани в двора и готови за отлитане, когато доловиха далечен звук – обикновен и досаден звук, който нямаше място в тишината на тая пустош. Звук от клаксон. Нескончаемо, упорито бибиткане на клаксон и хрущене на чакъл под автомобилни гуми по непроходимия хълм, нехаещи за извънредната ситуация и приближаващи твърде бързо. Няколко войници напуснаха строя и рязко се вдигнаха във въздуха, за да погледнат отвъд стената. Кару беше първа.
Дъхът и сърцето ѝ заседнаха в гърлото. Фарове по склона. Камионетка. Някой размахваше две ръце през прозореца на мястото до шофьора и крещеше, но бибиткането поглъщаше думите.
Този някой беше Зузана.
Камионетката забуксува, даде заден ход и спря. Зузана изскочи от нея и се втурна през вдигнатата от колата пушилка. Кару разбра какво крещи тя още преди думите да стигнат до нея.
И осъзна, че отговорността за съдбата на двата свята сега лежи върху нейните рамене.
– Ангели! Ангели! Ангели!
Зузана продължаваше да тича. Кару се спусна на земята и сграбчи приятелката си за раменете.
– Ангели – изпъхтя Зузана, останала без дъх, ококорена и пребледняла. – Мили боже, Кару, в небето. Стотици. Стотици. Светът. Направо. Пощуря.
Мик тичешком заобиколи камионетката откъм Зузана и се закова на място. Кару дочу зад гърба си шум, сякаш сипеят беше тръгнал надолу, и разбра, че химерите се събират зад нея.
После... усети горещина. Зузана, която гледаше над рамото ѝ, ахна.
Горещина.
Кару се обърна назад и там беше Акива. В продължение на един дълъг миг тя виждаше единствено него. Даже Вълка се беше превърнал на бяло размазано петно, което си пробиваше път да заеме мястото си до нея. Акива се беше върнал и красивото му лице беше променено от разкаянието.
– Твърде късно – каза тя тихо, давайки си сметка, че този свят, който ѝ осигури убежище, даде ѝ изкуство, приятели и шанс за нормален живот, вече никога нямаше да бъде същият, независимо какво се случва от тук нататък.
Химерите, настръхнали от присъствието на врага, гледаха Тиаго, очаквайки знак от него, но той така и не дойде. Двойката серафими стояха на разстояние едно разтворено крило и тяхното митично ангелско съвършенство бе пълната противоположност на онова, което бяха "зверовете". Кару ги видя с очите на човек – армия от изчадия, които тя бе сътворила още по-чудовищни, отколкото самата природа ги беше направила. Даваше си сметка как ще ги види светът, ако полетят в битка срещу Доминиона: демони, кошмар, самото зло. Появата на серафимите можеше да се провъзгласи за чудо. Ами химерите?
За Апокалипсис.
– Не, още не е твърде късно – отвърна Акива. – Това е само началото. – Той постави длан върху сърцето си. Единствена Кару можеше да се досети какво означава този жест и, о, тя наистина знаеше – "Ние сме началото" – затова почувства как пламъчето на топлината трепти и в нейното сърце, сякаш той е поставил дланта си и върху него. – Елате с нас – продължи той. После се обърна към Тиаго, който стоеше до нея. Гласът му стана дрезгав, а очите му мятаха огън и жупел и Кару знаеше колко му бе трудно да се обърне директно към Вълка, но въпреки това той го направи. И каза:
– Можем да се бием заедно срещу тях. Аз също имам армия.
ЕПИЛОГ
Киринските пещери. Две неспокойни армии кипят и се вълнуват. Само благодарение на дългите скални тунели и пръснатите зали, които ги държат далече една от друга, още не са се хванали гуша за гуша.
Извънбрачните се оплакват, че усещат омаломощаващата сила на хамсите дори през скалата. Ревенантите, белязани в черно с хладна пресметливост върху пръстите на врага, непрекъснато притискат длани в каменните стени, които ги делят. Това начало не е никак добро. Всяка от двете армии гори от жажда да се добере до противника и да го запрати в ледената пропаст под тях.
Акива убеждава братята и сестрите си, че магията на дяволското клеймо не може да проникне през камъка, но никой не желае да вземе думите му на доверие. Не изминава и час, без да съжали, че в този момент Хазаел не е до него.