– Досега да ги е накарал да играят заедно на зарове – казва той на Лираз.
– Поне музиката помага – отвръща тя.
Тя не говори за музиката на скалните тунели. Вятърните флейти ги преследват с еднаква сила, изтръгвайки и ангели, и химери от среднощните им кошмари по един и същи начин, а те дори не подозират колко общо има между тях. Извънбрачните сънуват земята на призраците, химерите – гробницата, в която са погребани душите на техните любими същества. Музиката на вятъра умиротворява единствено Кару. Това е приспивната песен от нейното детство и тя е изненадана колко дълбок и лишен от сънища е покоят ѝ през тези два дни тук.
Не и тази нощ обаче. Тя е в навечерието на битката и те са се събрали, общо няколко хиляди, в най-голямата от пещерите. Цигулката на Миг насища въздуха със соната от един друг свят и всички са притихнали заслушани.
"Един враг – са им казали техните командири. – Една цел."
Но само засега. Намеква се, а понякога се твърди и открито, че скоро това ще се промени – ще се преобърне – и отново ще бъдат оставени на воля да изливат омразата си едни срещу други, химери срещу серафими, серафими срещу химери. Надеждата – на Кару, на Вълка, на Акива и дори на Лираз – е, че взаимната им омраза ще се превърне в нещо друго, преди този ден да настъпи.
Всичко това прилича на някакво изпитание, при което е заложено на карта бъдещето на цял Ерец.
Главата на Зузана е върху рамото на Кару; Исса стои от другата ѝ страна. Вълка също не е далече – от ден на ден Зири се чувства все по-свободно в това тяло. Сега е полегнал назад, подпрян на лакти и видът му е изискан, контешки; жестокостта на предишния обитател напълно отсъства от изражението му, освен когато се сеща умишлено да я върне там, и усмивките му вече не са като научени по книга. Кару усеща погледа му върху себе си, но не му отвръща. Очите ѝ са приковани другаде – в другия край на пещерата, където Акива седи край друг лагерен огън, наобиколен от своите войници.
Той отвръща на погледа ѝ.
Както обикновено, всеки път, щом погледите им се срещнат, сякаш факла осветява въздушната линия, свързваща очите им. Досега някой от двамата бързаше да отклони поглед, но този път се гледат и оставят факлата да пламти. Всеки от тях е преизпълнен с образа на другия. Тук, в тези пещери, на това необичайно събиране сякаш виждат отдавнашната си мечта в криво огледало. Не са го мислили така. Сега не седят рамо до рамо, както са си го представяли. Няма го и ликуването, нито вече се усещат като оръдия на нечия божествена воля. Те са просто създания, които загребват живота с опетнените си шепи. Сега има толкова много натрупано между тях, всичките живи и всичките мъртви; но за миг то изчезва и факлата започва да гори все по-ярко и все по-близо, така че Кару и Акива сякаш усещат докосването на другия.
На следващия ден те ще поставят началото на Апокалипсиса.
Тази вечер обаче могат да си позволят поне за малко да потънат в очите на другия.
Следва продължение...
БЛАГОДАРНОСТИ
Уф!
Винаги е такова облекчение да стигна до тази страница, защото това означава, че съм завършила книгата – нещо, което напоследък ми се получава все по-леко, но невинаги. Всяка история носи своето предизвикателство и когато стигна някъде по средата, винаги ме крепи мисълта: "Всичко изглежда невъзможно, докато не бъде свършено". Защото вече е свършено. (Не знаех кой го е казал, докато не го потърсих в Гугъл и сега, когато вече знам, че са думи на Нелсън Мандела, завършването на една книга не ми се вижда чак толкова голяма работа. Много благодаря, Нелсън Мандела.)
Ха. Честно казано обаче, това си е голяма работа, за приключването на която дължа дълбоки благодарности на някои прекрасни хора.
Първо и най-вече на моя съпруг, Джим ди Бартоло, който не само е моят първи и най-критичен читател, но и здрав буфер и разпускаща енергийна напитка, когато се опитвам да балансирам на ръба между писането и живота. Книгите ми нямаше да са това, което са, без теб, нито пък животът ми, който не бих заменила с ничий друг живот, реален или въображаем, за нищо на света. Благодаря ти за щастието!
На Клементин, вече двегодишна, която всяка сутрин, когато отивам да пиша, ме изпраща с думите: "Поздрави Кару!". Ето виж, сладкишче, свърших с тежката работа! И ми се иска скоро да напиша книга специално за теб.
Както винаги, благодаря на родителите си за всичко онова, което непрекъснато правят, за да ми помогнат да бъда себе си. Такава късметлийка съм да сте с мен.
На моя агент Джейн Поч, приятелка и партньор. Наистина съм загубена без теб. Благодаря ти.