Хазаел измъкна меча си и отправи към Акива поглед, който също като тона му преди малко беше леко извинителен.
После двамата атакуваха.
Нитилъм бе обратното на сиритхар. Това е хаосът, настъпил, когато всичко вече е загубено. То беше сляпата и безбожна ярост в разгара на битката, когато единствената мисъл е да убиваш, за да не бъдеш убит. Някакъв безформен, жесток, брутален порив, с който сега братът и сестрата на Акива се нахвърлиха срещу него.
Мечовете му се вдигнаха да блокират насрещните удари и макар само преди малко да бе замаян и отнесен, сега като че ли с магия отново дойде на себе си и вече нищо не заглушаваше свистенето на стомана, която се трие в стомана. Хиляди пъти се бе изправял в схватка срещу Хазаел и Лираз на учебната арена, но сега беше различно. Още при първия удар почувства устрема на тяхната атака – с пълна сила и без нито едно слабо място. Едва ли беше истинско нападение. Или пък беше?
Хазаел държеше огромния си меч с две ръце и макар на ударите му да липсваше пъргавината и бързината на Акива, те притежаваха страховита мощ.
Лираз, чийто меч все още висеше в ножницата на кръста, сигурно беше предпочела алебардата заради кръвожадната наслада от нейната тежест. Въпреки че беше крехка и пъхтеше тежко при всяко движение, тя удряше с двуостра брадва, чиято дръжка беше близо два метра, а острието – колкото половината ръка на Акива.
Не му оставаше друго, освен да се вдигне във въздуха, да опре крака в оръжейната кула и да отвърне с удар, за да си разчисти място. Но там го посрещна Хазаел. Неговият удар, който успя да отбие, го разтърси до кости и го стовари обратно на земята. Той се приземи свит на две и беше пресрещнат от алебардата. Метна се настрани, когато тя се стовари отгоре и едва избегна буцата пръст, отхвръкнала изпод острието. Трябваше рязко да се извърне, за да отклони меча на Хазаел и този път го направи точно навреме, обръщайки се и парирайки едновременно. Това уби силата на удара – неговото собствено острие я пое и тя се разпиля във въздуха.
Така продължи и след това.
И още дълго.
Светът сякаш се преобърна с главата надолу в тази вихрушка от нитилъм, а Акива се превърна в същество, обитаващо тясно пространство, оградено от остриета и водено единствено от инстинктите си.
Ударите следваха един подир друг, а той ги парираше и отбягваше, но не нападаше; нямаше нито място, нито време за това. Брат му и сестра му си го прехвърляха като топка един на друг и срещу него постоянно връхлиташе някое острие. Щом се случеше да види пролука, която само за части от секундата, подобно на открехната врата в разгара на яростната битка оголваше гърлото на Хазаел или предоставяше случай да осакати Лираз, той я пропускаше.
Каквото и да направеха, той никога не би ги наранил.
Хазаел гърлено изръмжа и със силата на бик кентавър му нанесе удар, който попадна върху десния меч на Акива и го изтръгна с въртеливо движение от хватката му. Неговата мощ проряза с алена болка старата рана в рамото и той отскочи назад, но не достатъчно бързо, че да избегне Лираз, която пристъпи приведена с алебардата и го повали. Той падна по гръб с разперени криле. И вторият му меч последва първия, а Лираз се надвеси над него, вдигнала алебардата за последен, смъртоносен удар.
Тя обаче го задържа. Само за част от секундата, подобна на вечност сред хаоса на нитилъм, но и това стигаше на Акива да си помисли, че тя наистина ще нанесе удара, а веднага след това – че няма да го направи. Тогава... тя вдигна алебардата. Това изцеди въздуха от дробовете ѝ и вече нямаше връщане назад – дръжката бе твърде дълга; тя не можеше да спре полета на острието, дори да искаше.
Акива затвори очи.
Чу го, почувства го: свистенето във въздуха, разтърсващото стълкновение. Неговата мощ, но... не и болката. Мигът отмина и той отвори очи. Острието на алебардата стоеше забито в пръста до бузата му, а Лираз вече се отдалечаваше.
Той остана да лежи, загледан в звездите и все още дишащ. И докато въздухът минаваше навън и навътре през него, отгоре му се стовари с цялата си тежест мисълта, че е жив.
Не беше някаква незначителна почуда или моментна благодарност, че е отървал брадвата в лицето. Е, имаше го и това, естествено, но иначе беше нещо много по-голямо, по-тежко – съзнанието (и бремето), че за разлика от мнозина, чиято смърт причини, той беше жив и че животът не е нещо крайно. "Не съм мъртъв, следователно съм жив" – това е състояние по средата, предопределено за действие, за усилия. И докато в него все още имаше живот, който толкова малко заслужаваше, той щеше да го използва, да го владее и да направи всичко по силите си заради него, макар че това не беше и никога нямаше да бъде достатъчно.