Тя веднага го потвърди. Николай разочаровано я изгледа, но си спомни, че това е първото същество, което срещаха тук, и трябваше да разкаже за него на записния апарат. Нахлузи шлема, който висеше на каишка на врата му и заописва красотата на двете птици, цветовете им, големината, формата. После отхвърли шлема назад и се засмя. Птицата го гледаше с кротко очакване.
— Знаеш ли как те кръстих? Слухар! На Земята имаме една птица, колкото тебе и също е хубава, казват й „глухар“. Ти пък ще бъдеш „слухар“.
Нуми се възпротиви. Името било обидно за тези толкова мили същества.
— Нали е обидно? — запита ги тя и птиците кимнаха едновременна — Видя ли!
— Нали не се обиждате? — рече Ники и възтържествува, защото птиците отговориха и на неговия въпрос със същата птича сериозност.
— Но пък са толкова красиви! — поиска да ги оправдае момичето.
— И толкова глупави! — добави момчето.
А птиците пак се съгласиха и с двете им твърдения.
— Хайде, слухари, довиждане — подвикна им Ники. — Останете си със здраве! Да вървим, Нуми!
Двамата свериха компасите си и тръгнаха. Без да избират посоката, защото тук всички посоки изглеждаха еднакво примамливи. Но двете птици ги последваха. Или бяха са харесала пришълците, или им ставаше скучно, ако нямаше с кого да се съгласяват. И щом единият от двамата кажеше нещо, те рипваха пред него, поглеждаха го с предани очи и кимаха: „Така е, прав си!“.
Децата преджапаха една бистра рекичка, в която плуваха толкова пъстри и необикновени на вид рибки, каквито нямаше и в най богатия земен аквариум. Ники опита водата и тя се оказа великолепна на вкус. Откога не беше пил истинска вода, а не блудкавата течност, която изсмукваше на малки глътки от тръбичката в шлема и която кой знае от какво се състоеше. Нуми поиска да го спре, но той въпреки това коленичи.
— Нали глътнахме от серума против чужди вируси? Мога цялата река да изпия!
И засмука водата направо с устни. Пи толкова дълго, колкото пие една камила, когато тръгва да прекоси пустинята. А камилите, както е известно, си имат специален корем за това.
Рибките също не се плашеха, но го гледаха ококорено и помахваха опашките си. Вероятно се бояха да не ги остави без вода.
Стомахът на земното момче обаче не беше специален и когато продължи пътя си, водата се закламбучка в него с неприлични звуци. Като в бъчва, която возят на каруца. Нуми каза, че било опасно да се пие толкова много вода. Особено чужда. А слухарите край тях го потвърдиха със златните си глави.
Храстите, които стърчаха над цветния килим, бяха не по-малко красиви. Един от тях отдалеч привлече вниманието им с яркооранжевите си топчици-плодове. Ники бе готов да каже и на него, както каза на птицата: „Не, ти наистина ми вземаш акъла! Как може едновременно да цъфтиш и да имаш плодове?“. Но Нуми му изшътка и се наведе над храста.
Въпреки че нямаше вятър, камбанките се поклащаха и издаваха тихичък гальовен звън.
— Тили, тили, тили… Нали така казва? — шепнешком попита тя. — Какво ли означава?
— Не — отвърна Ники ядосано, защото водата пак кламбучна с неприличен звук в стомаха му. — Той пита: И ти ли, и ти ли?
— Какво и аз ли? — озадачи се момичето.
— И ти ли се хващаш на въдицата му да си мислиш, че казва нещо.
— Но той наистина казва нещо, Ники! Аз не само го чувам, аз улавям и излъчванията! Може би са дори мозъчни. Дали не идват от плодовете? Да, от плодовете идват! Не са обикновени плодове, щом висят край цветовете. Може би са малки главички с мозъчета.
— По-полека! — засмя се Ники. — След ония двойни чудовища, почна навсякъде да виждаш глави и мозъци! Сто глави и сто мозъка, как си я представяш тая работа? Сама казваше, че с твоите два се чувстваш неудобно.
— Ники — рече строго момичето. — Тези топчета наистина имат излъчвания.
Момчето не се предаде и опипа една от топчиците, която грееше като мъничко оранжево слънчице.
— Ако искаш да знаеш и нашите цветя имат излъчвания! Дори зеленчуците! Дали стават за ядене?
— Буф! — извика малката пиранка. — Как можа да помислиш сега за ядене?
— Какво да правя, гладен съм — отвърна момчето виновно. — Да си взема ли една дъвка?
— Да дъвчеш дъвка сред тая красота? Поне тук не ставай грозен, Ники! Ще бъдеш единственото грозно нещо.
Тя никак не го харесваше, когато дъвчеше своите донесени от Земята дъвки, и Ники Лудото отново трябваше да се примири с глада в устата си. Защото иначе наистина не беше гладен. Стомахът му бе подут от водата, а преди да слязат двамата отново се заситиха в хранителния разтвор на Мало.
— За да забравиш глада си, опиши това растение — посъветва го Нуми. — Искаш ли да го наречем „Тили-тили“?