— Изкуство — подвикна тя на приятеля си. — Тук всички се занимават с изкуство.
Николай се ядоса.
— Добре де, но защо трябва и нас да занимават с него. И никой ли не те запита какви сме, откъде сме, какво можем да им покажем пък ние?
Дори онези невероятни чудовища бяха проявили към двете деца любопитство! А сред тоя кръжок от самодейци всеки се интересуваше само от собствените си проявления. Ники извади от джоба си една дъвка, сдъвка я набързо, за да омекне и силно извика: Хей!
Райските жители замръзнаха по местата си от необикновено резкия за тях звук. Ники им посочи с тайнствен жест устата си, направи няколко уж заклинателни знаци и пусна едно мъничко балонче.
Балончето започна да расте, бяло и хубаво от слънчевите отблясъци. Заедно с него растеше и смайването на тукашните жители. А когато то се спука и устните на момчето бързо скриха остатъците му, всички запляскаха с длани по голите си бедра. Изглежда, така изразяваха тук своето възхищение.
Ники заприготвя дъвката за ново балонче, но неколцина от мъжете го награбиха и го понесоха нанякъде под продължаващия плясък на дланите по бедрата. Нуми тръгна подире им, извика му:
— Разправят, че ти си бил вече велик майстор и трябвало да отидеш там, където се постига пълното сливане с красотата и истините.
— Ама при старците ли ще ме носят? — викна момчето и зарита с крака, заблъска с ръце, докато обърканите жреци на изкуството го изтърваха.
Те отново го начоколиха, но не гледаха нито скафандъра му, нито дори големия шлем, който се люлееше на гърба му. Гледаха го право в устата и сигурно очакваха да им обясни защо не иска да отиде при истините и красотата, след като всички натам се стремят.
— Не им ли каза, че сме чужденци? — обърна се той безпомощно към Нуми.
— Разбира се. Но знаеш ли какво ми отвърнаха? Тук всеки имал право да бъде откъдето си ще. Само да не е от Земята. И аз премълчах, че си оттам. Много странно! Те знаят за Земята. И според техните предания, те също били дошли някога на нея тук, а защо така?…
— Я по-добре да се махаме — рече земното момче. — Кажи им, че балончето, което правя, е още много малко, защото и ние сме още деца. Когато стане ей толкова голямо, чак тогава ще ми позволи техният господ да отида там.
И той описа с две ръце пред още слисаните лица на райските обитатели един грамаден балон. Лековерната Нуми се удиви.
— Но то може ли да стане такова?
— Може. Вземаш сто кила дъвка и я даваш да я надуе онова чудовище с двата си хобота.
Нуми щеше да му се разсърди, но един от мъжете я побутна да им обясни поведението на великия майстор. Тя им разказа нещо с думи и жестове и тогава всички вкупом се развикаха гневно, засочиха нанякъде.
Николай се разтревожи. Дали не бе им казала за отмъщение, че той е от Земята?
— Сега пък ни пъдят — обясни му тя. — На децата не било позволено да бъдат сред тях. Да сме идели при децата.
— Да вървим тогава — рече Ники. — Твоята любима цивилизация тук явно е обратна. Колкото по-стари стават, толкова повече оглупяват.
— Ники, продължаваш да се подиграваш! И на мен се подиграваш — смъмри го тя.
— Как го разбра — засмя се той. — С изкуствения си мозък ли? Умен е. Пази си го да не се изхаби.
И тръгна без да се сбогува със „самодейците“, както бе ги нарекъл вече в себе си.
Момичето го застигна, но мълчеше обидено. И мълча, докато той не се сети да каже с гласа на дядо си:
— В своя дълъг и не дек живот, Нуми, аз съм се убедил, че истините трудно се постигат. Затова недей да ми се мусиш, защото ставаш грозна като тия там.
Чак тогава тя му прости. Сигурно не искаше да изглежда грозна.
5
КАК СЕ КОЛИ ПРАСЕ. ДОБРЕ ЛИ СА ПОДРЕДЕНИ ЗВЕЗДИТЕ. НА КАКВО СИ ИГРАЯТ ДЕЦАТА В РАЯ
Иззад следващия хълм на талази извираше весела врява. Тя ги обнадежди. Защото, който е чувал отдалеч детска глъчка, знае, че тя винаги го е изпълвала с някакво радостно предчувствие. При земните хора поне е така. Нуми и Ники се затичаха към нея.
На отвъдния му склон се гонеха в непознати игри множество деца. Имаше големи, имаше малки, имаше и такива, които едва бяха проходили. И всичките бяха съвършено голи. Изглежда, още не им се полагаха тревните бански гащета.