Помисли си го, но го премълча, защото се побоя Нуми да не му се присмее. На Пира може би дори и чучела не биеха, ако се съдеше по това момиче. Ето, то отново вече се възмущаваше:
— Как можеш да обявяваш за свои врагове хора, които изобщо не познаваш!
Наивна си беше тая мила пиранка и толкоз! Именно тогава е по-лесно да обявиш някого за враг! Опознаеш ли го, разбираш, че и той е като тебе и можете да се сприятелите. Точно това си помисли Ники, спомнил си за Пламо.
Беше в един скучен неделен следобед. Ники се шляеше самичък из улицата, когато се зададе непознато момче. Ей, подвикна му той, ти да не си от съседната махала? Да, отвърна момчето и явно се зарадва, че среща някого, с когото ще си поприказва. Ами що не съм ти виждал мутрата досега? — рече Ники, защото все още му беше скучно. — Не си идвал да се биеш с нас? Сигурно си голям страхливец! Аз съм нов — отвърна плахо момчето. — Оня ден се преместихме да живеем тука. Аха! — зарадва се Ники, намерил най-после повода за бой. — И предпочете да идеш в другата махала, а? Ей сега ще ти смачкам физиономията! Момчето каза: Какво съм виновен, там ни дадоха квартира! Но не беше страхливо и се приготви за отбрана.
Ники си бе изработил една хитра маневра. Скачаше встрани със свиреп вик, като джудистите, за да обърка противника. Момчето изненадано се обърна, решило, че ще го нападат откъм гърба, оплете краката си и падна. А Николай, вместо да се нахвърли върху него, му помогна да се изправи, отупа дрехите му и го заведе у дома си да промият с кислородна вода ожуления му лакът. Оттогава Пламо стана най-добрият му приятел, макар и да не участваше нито в едната, нито в другата банда. Дали не биеше тайно някое такова чучело?
Вождът изкомандува нещо и децата престанаха да бият плашилата. Строиха се, запъхтени, в предишния полукръг. И наистина изглеждаха доволни и щастливи. Тогава на трибуната с цветята се качи момчето с издутия корем, което бе ги гледало враждебно. Не само коремът му бе издут, точно в средата му се поклащаше и една голяма буца, сякаш в нея шаваше немирно животинче.
Вождът обясни на Нуми:
— Иска да каже специално за вас една своя песен. Той е от по-големите и затова има вече право да създава изкуство.
Нуми се зарадва, както бе се радвала на песните на Короторо от планетата на звездните, но думите, които занарежда момчето, звучаха твърде войнствено. Може би беше стихотворение, не песен. Тя изчака да чуе цялото и тогава да го преведе, но се оказа, че не знае някаква важна дума. Попита тихичко:
— Как се казва на вашия език онова там, на корема, дето е навито?
— Пъп — пошепна й Ники.
— А може ли да се развие? Как се развива?
— Не знам точно. У нас народът казва: разви се пъпът. Когато се роди бебето, връзват пъпчето му. Сигурно нещо се скъсва и става херния. Тоя певец май има такава херния, виж му корема!
Момчето свърши, а децата шумно запляскаха с длани по голите си бедра. Нуми заповтаря в ухото на Ники стихотворението-песен на неговия език:
Пиранката с необикновените способности сигурно чу смеха на земното момче направо в мозъка му, защото го предупреди:
— Внимавай, ще го обидиш!
— Вярно, поетите лесно се обиждат — все пак се ухили Ники. — Ето го, иде вече да пожертвува пъпа си!
Тукашният поет още отдалеч им се скара:
— Вие защо не одобрявате моето изкуство?
— Но ние нищо не сме казали! — смути се момичето.
— Защо тогава не пляскате? При нас е забранено да не се одобрява.
Нуми предпазливо се удиви:
— Съвсем всичко ли трябва да се одобрява?
— Всичко! Човекът е истински щастлив само когато одобрява всичко. Така е наредено от бога.
Нуми преведе странната божия заповед и Ники заплеска с длани по крачолите на скафандъра си.
— Какво правиш? — обезпокои се тя.
— Одобрявам. Виж го как цъфна!
Поетът закима към него също като птиците-слухари.
— Но това не е истина — възмути се Нуми. — Ти в себе си не го одобряваш!
— Та може ли човек всичко да одобрява, без да лъже — засмя се Ники Лудото и потупа момчето по голото рамо. — Браво, браво! Ти си голям поет и родолюбец! Само че гледай по-скоро да ти оправят пъпа, защото как ще тръгнеш срещу Земята с тоя спукан корем?