Космическият Пегас още не бе набрал онази фантастична скорост, с която влизаше в звездния тунел, и Вселената сияеше в окото му като витрина на бижутериен магазин. Цялата беше отрупана със звезди-брилянти, със звезди-рубини, със звезди-смарагди и ясносини сапфири. Сред тях се стелеше сребристият памук на газовите облаци. Като огърлици и колиета висяха съзвездията и звездните купове. Като сребърни купи, бокали и подноси лежаха върху черното кадифе на бездната далечните галактики.
— Виж — посочи Нуми, — пет пръста вдясно от голямата синя звезда! Виждаш ли розовата купчинка? Там сега се образува нова звезда. Знам го от учебните филми за Космоса.
Ники я гледа, докато тя му заприлича на розова бебешка главица, която бавно излизаше от черната утроба на космоса. Рече:
— Край нея сигурно ще има и планети, на тях пък ще се родят нови светове. Дано да са по-добри от тия, които видяхме досега!
— Да, но чак след милиарди години — напомни му момичето с трезвия си пирански мозък.
Ники потрепери зиморничаво в скафандъра си. Не защото бе си го представил — никой земен човек не може да си представи такова количество време. Той само бе осъзнал колко бавно се създава един нов свят. А те бяха си рекли: Хайде за инструментите! Намираме си една планета и готово!…
— Нуми — рече й той предпазливо, за да не я изплаши, — не бива да си въобразяваме, че ще ни е лесно. Но пък трябва да знаеш, че нищо, което се създава лесно, не може да бъде нито истински хубаво, нито истински добро.
Нуми още си беше весела и безгрижна.
— Това от мъдрия си дядо ли го знаеш?
— Не се шегувам. Помисли си! Но важното е да не се отчайваме.
— Хей, Ники, какво ти става? — възкликна тя. — Ти много се промени. Вече си съвсем, съвсем друг.
Той издекламира засмяно:
— Нищо не променя тъй детето, както космосът и пубертетът.
Нуми запляска по бедрата си, подражавайки на хората от райската планета.
— Чудесно! Сега ли го измисли?
— Само оня с пъпа ли ще ти съчинява стихотворения? И аз мога!
— Чудесно! — възхити се тя отново и внезапно предложи. — Хайде, целуни ме сега пък ти!
— Ама едни идеи ти хрумват! — смути се момчето. — Кой ти мозък я роди?
— Моля ти се, Ники — настоя момичето. — Да видим дали и аз ще се изприщя!
Той отстъпи, но така отстъпваше само Ники Лудото. Хвана я за ушите, завъртя като кормило главата й и грубо я млясна по бузата.
Нуми бързо закри с длан мястото, сякаш пазеше целувката му да не се изпари, и напрегнато зачака. Така чакаше и той, докато тя възторжено извика:
— Съвместими сме! Съвместими сме!
Лицето й бе си останало чисто и нежно, без нито едно грозно петънце по кожата. Ники примря от радост. А може би и от още нещо, което някои наричат щастие, пък то кой го знае какво е — както се изразяваше той за загадките на Вселената. Прииска му се пак да я целуне, но това, разбира се, той не можеше да й предложи, както му го предложи тя. Различните цивилизации са си различни цивилизации! И добре, че Нуми извика тревожно „Шлемовете! Лягай!“, защото иначе кой знае какво щеше да прочете в объркания му мозък.
Този път понесоха минаването под пространството много по-леко. Безпаметството, в което изпаднаха, приличаше повече на сладък унес. А като се събуди, Ники усети главата й на рамото си. И това също приличаше на сън. Нуми рече в ухото му, защото го казваше сега по шлемофона:
— Изглежда свикнахме. Дори ми беше хубаво. И на тебе ти е хубаво, нали, Ники?
Мило момиче си беше, само да не задаваше такива глупави въпроси! А отгоре на всичко сякаш нямаше намерение да си махне главата от рамото му. Не че му тежеше, но ако ги видеше някой така…
Той подхвърли с рамото си главата й нагоре и се засмя на собствената си глупост. Кой щеше да ги види тука, толкова далеч от всичко живо?
Нуми свали шлема си и извади от него една доста нацупена муцунка.
— Значи аз задавам глупави въпроси, така ли?
— Хей, ама тоя твой електронен мозък все погрешно разбира нещата — възкликна момчето. — Знаеш ли какво, ако идем на Пира, ще им кажа да ти поставят друг. А като поставят и на мене, ще си говорим само телепатично. Сега там сигурно много са усъвършенствали тия мозъци.
— Моля те, не ми напомняй за това, че пак ще се разплача! — отвърна момичето.
Ники се досети кое не биваше да й напомня: не за мозъка, а за отминалото време, което бе отнесло със себе си всичките им близки. И мигновено сам се натъжи. А който е бил нападан от такава внезапна тъга, знае как става това. В гърдите ти бликва една страшно гореща мъка. От нея чак костите ти омекват, а очите започват да виждат всичко наоколо като през мокро стъкло.