— Мало сигурно избира място, където никой да не го види. Така направи и когато спаси космолета ни. Стовари ни в един резерват, където изобщо не влизат хора, за да не смущават животните.
— Но какво ще правим там? И ако ни нападнат някакви зверове?
Нуми се засмя.
— Ти не се уплаши от ония чудовища, сега от нашите мили животни се боиш. Нищо страшно няма. А нали си имаме и радиостанция в шлемовете, и компаси, лесно ще стигнем при хората.
Ники искаше да се радва като нея, а все не успяваше.
— Нуми, но ние нямаме пари, за да си купим инструментите!
— Пари ли? — учуди се момичето и пак се засмя, просто защото му беше много, много радостно. — Бъди спокоен, ще ни дадат всичко, каквото ни трябва.
— А дали няма да е нахално, ако поискам да ми присадят като твоя мозък?
— Не, разбира се. Но не бива да се отказваме от думите, Ники. Откаже ли се човек от думите, сигурно ще престане да бъде човек. Аз така си мисля — рече тя и стреснато се вторачи в него. — Не, не бива да го искаш. Ти си земно момче, а пиранският мозък ще те направи съвсем друг.
— Какво от това? — рече Ники нехайно, защото на кое земно момче не се иска да се отличава от останалите хора!
— Тогава аз може би ще престана да те обичам.
— Много важно! — изтърси той в смущението си.
Нуми бе готова вече да заплаче.
— Не е ли важно за теб?
— Буф, ама не почвай пак! — извика Николай. — Исках да кажа, че не е толкова страшно. Тоя мозък нали също ще се изключва? Като ти се прииска да ме обичаш, натискам копчето и казвам: Готово, Нуми, обичай ме сега колкото си щеш!
Оказа се, че пиранските момичета също лесно преминават от сълзите към смеха и на Ники му олекна. Олекна му не само на душата, олекна и цялото му тяло, защото Мало бе изключил гравитацията около себе си и се спускаше, лек като пухче от топола, над една безкрайна, радостно зелена гора.
Щом тежестта се върна в телата им, Нуми го дръпна и бързо запълзя към мястото, откъдето се излизаше.
— Няма нужда да слагаме шлемовете. Нашият въздух е по-добър и от вашия.
Ники не беше толкова нетърпелив и успя да съобрази:
— А Мало кога ще се върне да ни вземе?
Бяха допълзели вече в просторната утроба на космическия Пегас и Нуми се изправи, запалила фенерчето си. В ярката му светлина Ники я видя доста объркана, затова добави предвидливо:
— Трябва да му кажеш колко ще останем тук.
— Буф, Ники — въздъхна момичето. — Знам ли отсега колко ще ми се иска да остана?
— Но ако отлети много надалеч и престане да те чува? — рече момчето все така внимателно, за да не обиди чувствата й.
— Няма да ни изостави. Ще го помоля пак да дойде, щом го повикаме. Нека така направим, а?
Ники се съгласи, но в гърдите му продължаваше да трепка, вместо радост от близката среща с Пира, предишното не хубаво предчувствие. Предпочиташе да бяха кацнали за инструментите на Земята, макар че сигурно също нямаше да му е лесно да реши колко време да останат на нея.
Пиранката постави пръстче зад ухото си, за да е сигурна, че изкуственият й мозък действува, и така се напрегна да внуши на Мало желанието им, че неволно го заповтаря шепнешком. Щом видя, че устните й престанаха да мърдат, Ники запита:
— Какво ти отговори?
— Не знам. Вече ти обясних, че той само ми внушава своите отговори.
— И нищо ли не ти внуши сега?
— Сигурно ми е внушил, защото чувствам, че трябва да изляза и че няма нищо опасно. И съм уверена още, че космосът принадлежи вече на хората, че ние ще пътуваме из него когато и колкото си поискаме. Това е хубав отговор, нали?
— Хм — рече Ники. — И ти и аз ли? Така ли го чувстваш?
— И ти и аз. Повярвай ми, така го чувствам — отвърна тя, но като че ли не беше много уверена. — Нека да изляза вече, Ники, моля те! Нямам търпение да видя къде сме кацнали.
— Сложи си шлема — заповяда той строго, защото все пак не бе повярвал истински на думите й. — Сложи го, ти казвам! Не се знае какво е станало на Пира.
Нуми послушно нахлупи шлема на главата си, сръчно го затегна, помогна му да затегне по-бързо и той своя. После закачливо почука с пръст по лицевото стъкло, точно над носа му.
— Не се ли радваш?
Гласът й нахлу сега по шлемофона направо в мозъка му, гальовен и нетърпелив.
— Как да не се радвам — усмихна й се той. — Ще си взема и чантата. На вашите деца ще е интересно да видят земните ни учебници. Дано Мало ме пусне с нея.
— Опитай! Хайде! — възликува гласът й в ушите му, а тя самата вече се гмуркаше с шлема напред в меката стена на Мало.