Настъпи пълен мрак, защото Нуми бе отнесла и светлината със себе си. Ники извади своето фенерче, та да намери чантата си, но когато се наведе за нея, сякаш някой силно го ритна изотзад. Той полетя ужасяващо леко и се блъсна в отвъдната стена, която го отхвърли като гумена и момчето увисна по корем във въздуха. А това можеше да означава само едно: Мало пак бе изключил гравитацията в себе си, за да излети.
— Нумиии!
Вместо отговор в шлемофона му избълбукаха ридания.
— Кажи му да се върне! Бързо! Няма да взимам чантата.
— Не… пре… къснато му казвам — отвърна гласът й, накъсан от плача. — Той… той…
— Успокой се — извика Ники. — Така няма да те разбере.
Шлемофонът изхлипа още няколко пъти в ушите му и утихна в страшно мълчание. Безтегловността обаче не изчезна. Ники почака още няколко секунди и пак я извика, двойно по-изплашен от мълчанието й.
— Не се връща — изхлипа тихичко, сякаш много отдалеч, гласът на момичето. — Вече почти не го виждам.
— Нищо ли не ти каза? Чуваш ли ме, Нуми? Нищо ли не ти отговори тоя подлец?
— Ох, не го наричай така! Не знам! Ка… каза ми, каза ми онова, което и по-рано… Хората трябвало сами…
— Спри да плачеш, чуваш ли? Така няма да ме чуеш! Аз трябва да ти кажа…
Но и той не успя да довърши, защото внезапно падна върху меката долна стена на Мало. Гравитацията отново бе се върнала в него. Значи той бе напуснал атмосферата на Пира, готов да се гмурне в поредния звезден тунел.
Ники още по-отчаяно завика скъпото му име. Но шлемофонът не отговаряше вече нито с плач, нито с думи, нито дори с тихичкото попукване на работещото радио. Мало бе отлетял толкова надалеч, че вълните на мъничкия предавател не успяваха да го настигнат.
Момчето се сви на кълбо като от стомашна болка и заплака. Заплака, както много отдавна не бе плакало и както не се полагаше на едно вече четиринадесетгодишно момче, което смяташе себе си за мъж и за стар космически вълк.
Но и плача му никой не чуваше. Мало или беше безсърдечен, или можеше да възприеме от хората само телепатичните импулси на Нумините два мозъка. А звездите… звездите са толкова големи и толкова заети със своите си работи, че едва ли обръщаха внимание на мъката на някакво земно момче.
Жестоко е, но е така. Който от вас се е опитвал да каже нещо на звездите, знае много добре, че те изобщо не се интересуват от нас. Затова и ние, хората, не бива да очакваме от тях нито помощ, нито дори съчувствие, а сами да си се оправяме във Вселената както знаем и както можем.
ГЛАВА ТРЕТА
1
МАЛО НЕ ДАВА ОБЯСНЕНИЯ. САМ НА НЕПОЗНАТА ПЛАНЕТА. КАК СЕ ПЛАЧЕ НА БЪЛГАРСКИ.
— Защо бе, Мало — попитах го със същата болка и аз, самият автор — защо, о мъдри, всемогъщи и многоуважаеми Малогалоталотим, защо раздели тия две мили деца? Нима те обидиха с нещо? С какво се провиниха? Та те не искаха кой знае колко много! Вселената е пълна с безброй планети, а те искаха някоя съвсем мъничка, на която да са винаги заедно! Твърдиш, че хората трябвало сами да намерят пътя един към друг. Добре, но как ще го намерят през тези невъобразими разстояния? Защо отказваш да им помогнеш? И никога, никога ли вече няма да ги събереш отново?…
Не, Мало и на мен не даде никакво обяснение за постъпката си. Дори не ми внуши какво да правя по-нататък с моите любими герои. Или може би аз просто не умеех да възприемам внушенията му, защото, също като Николай, притежавам само един най-обикновен земен мозък. Затова не ми оставаше друго, освен да го помоля поне да върне момчето живо и здраво на нашата си Земя.
А то продължаваше да лежи в утробата му, почти безчувствено от отчаяние. И когато върху му се стовари страховитият удар, с който Мало се гмуркаше под това проклето пространство, Ники си помисли, че ще е по-добре наистина да умре там, в безвремието. Не му се събуждаше вече в никакви други времена и пространства. Защото за какво му е да живее така безкрайно самотен, след като това безмилостно време бе отнело и родителите, и приятелите му, а сега завинаги го отделяше и от Нуми?
Той не бе всмукал от предпазното лекарство и щеше сигурно да спи още дълго, ако не бе го разбудило нещо така необяснимо и страшно. В светлината на неугасналото си фенерче той видя стените на Мало да се приближават към него с ужасяващи гърчове. Голямото преди помещение, в което, според разказа на Нуми, били се побрали всичките петдесет пиранци от техния повреден космолет, сега се свиваше с бързината на балон, чието гърло някой бе отвързал. Умираше ли Мало? Защо се гърчеше като в предсмъртни мъки? Ники скочи на колене, протегна ръце да се запази от приближаващата го стена, но ръцете му потънаха в нея. Едновременно с това другата стена силно го притисна отзад и той полетя нанякъде. Полетя като изстрелян в непрогледен мрак и падна върху нещо твърдо и неравно. Не усети болка, само леко замайване. Дори фенерчето не изтърва, то само бе изгаснало в ръката му, с която се подпря при падането.