Сега около него имаше някаква възрозова светлина, но тя идеше от Мало, който отново се издуваше и нажежаваше. Значи той не умираше, а просто бе го изхвърлил от себе си като непотребна вещ и се готвеше да отлети. Само след секунда още той се издължи нагоре и се откъсна от черната почва под тях.
— Мало, защо… — викна момчето подире му. — Малооо…
Напразно! Загадъчното същество бързо се превърна в мъничка оранжева звездица и изчезна сред звездния безброй.
Звездите наистина бяха безброй. Толкова много звезди Ники не помнеше от никое небе. Те светеха ясни, неподвижни и студени, сякаш ги гледаше през бинокъл. И въпреки това наоколо му цареше необикновено дълбок мрак. Къде ли се намираше?
Той стисна фенерчето в дланите си и то послушно светна. Поднесе към него лявата си китка с уредчетата. Те предупреждаваха с най-тревожните си светлинки: не бива да сваля нито скафандъра, нито шлема! Тук цареше чудовищен студ, а въздухът… Въздух навярно изобщо нямаше и затова звездите изглеждаха толкова близки и големи. Краката му бяха потънали в цяла педя зърнест прах, а тук и там над него стърчаха остри камъни, които хвърляха зад себе си още по-черни сенки. Сред тях той съзря чантата и земните си дрехи. Значи Мало също бе ги изхвърлил.
Ники направи крачка към тях, като към единственото му близко нещо, макар те да не му бяха нужни, и залитна. Сега отново усети и лекотата в тялото си. Той познаваше вече тази лекота — от Мало, когато унищожаваше гравитацията в себе си, и от планетата с двойните чудовища. Тук тя не беше толкова силна, но му подсказа нещо, което окончателно го смаза. Мало не бе го оставил в безлюдно място на Земята. Това бе чужда планета с многократно по-слабо притегляне. Това бе още планета, на която, според показанията на уредите, дори вируси не съществуваха.
Ники седна предпазливо край вещите си и угаси фенерчето, защото то осветяваше около него само един кръг, пълен с отчайваща пустош. Защо Мало го захвърли тук? По-добре направо да беше го убил! Далеч преди да се изчерпеха запасите му от вода, храна и въздух, той щеше да умре от мъка и от самота. От тази сигурно най-мъчителна от всички видове смърт.
Имаше изход, разбира се. Трябваше просто да вдигне шлема си и всичко щеше да се свърши бързо, веднъж и завинаги. Ники си го помисли, съвсем сериозно си го помисли, но не го направи. Все още не разбираше защо Мало постъпи така, след като преди бе се отнасял толкова добре с тях. Не, спасителят на живота сигурно не би могъл да изостави един човек в такива условия. Дали не бе го върнал на Земята, защото там сега е още по-опасно? Дали все пак не е избухнала атомна война, от която хората толкова се страхуваха, че ще унищожи цялата планета? И го е довел тук, където може би е по-безопасно и съществува някаква надежда за него?
Визьорът за нощно гледане в шлема му бе се задействувал автоматично и момчето видя сивочерния зъбер на някаква планина. Изглеждаше твърде близко, но там, където няма въздух, всичко изглежда близо. Към нея ли да тръгне, обратно на нея ли? И трябваше ли изобщо да върви нанякъде? Но кой щеше да го намери тук, дори да имаше някой на тази невъзможна за живеене планета? Дали да не опита все пак с радиото в своя шлем?
Той прокашля свитото си от отчаяние гърло и плахо извика: Ес-о-ес!
Смешно беше, разбира се. До полудяване смешно и той сам не знаеше откъде му хрумна да си послужи с повика за помощ на земните моряци. Но нима нямаше да бъде още по-смешно, ако извикаше на тая непозната планета „помощ“ — на майчиния си език?
Никой не му отвърна. Дори шумолене на вятър не проникваше през шлема в ушите му. Щом няма въздух, няма да има, естествено, и вятър, няма да има и никакъв звук. Защото звуковите вълни се разпространяват само във въздушна среда, досети се бившият ученик Николай Лудогорски. Но радиовълните, те можеха и без въздух. И той пак извика няколко пъти, все по-високо своето, колкото глупаво, толкова и безнадеждно „Ес-о-ес“.
Неочаквано сред неговото „ес-о-ес“ се вмъкна като ехо още едно. Ники не веднага разбра, че го произнесе друг глас. Изкрещя го още няколко пъти и се ослуша. А чуждият глас тихичко и въпросително повтори:
— Ес-о-ес? — после като че ли се позамисли и добави: — Какое там тебе СОС? Кто ты?