— Хей, момко, жив ли си още? Хайде, говори! Летим вече.
— Какво да говоря? — зарадва се Ники и побърза да запали фенерчето.
— Какво да е! Пей, да, пей нещо. Някоя весела песен.
— Нищо не ми хрумва — пообиди се момчето.
Мъжът се засмя:
— Май че не ти е до песни сега, а? Но все пак трябва да те чуваме непрекъснато, разбираш ли? Вълната ти трябва да работи, за да я засечем с пеленгаторите. Децата изработиха добър план, трябва да им се признае.
Деца ли го търсеха? — отново изпадна в малодушие Николай, но мъжът го стресна:
— Пей, ти казах!
Имаше право, разбира се. Нали и самият Ники бе карал пиранката да говори непрекъснато, когато я търсеше на планетата с чудовищата. И той запя дрезгаво и доста фалшиво първата песничка, която някога бе научил в детската градина: „Зайченцето бяло цял ден си играло в близката горичка със една сърничка…“
Шлемофонът му гръмна в силен и весел смях.
— Хей, ще ми повредиш ушите с тоя пубертетен глас! Каква беше тая песен?
— Песен — тросна му се Ники. — Всеки българин я знае.
Мъжът не се засегна, но отвърна подигравателно:
— Е, ние пък не сме истински българи! И какво направило зайчето?
— По-добре ме търсете. После ще ви разказвам.
— Казах ти, че те търсим. Говори, говори! Но отсега нататък пей само наум, чуваш ли ме? На колко си години?
Ники не отговори. Що за българи са пък тия? Човек изпаднал в такава беда, а те непрекъснато му се подиграват! Нали в бъдещето хората щели уж да бъдат много, много по-добри!
— Не мълчи, ти казах — скара му се мъжът. — Попитах те нещо.
— На четиринайсет.
Мъжът се засмя отново.
— Хубава възраст! Вземам си думите назад. След две години можеш пак да пееш. Сега само ми разкажи какво е станало по-нататък със зайчето, щом не ти хрумва нищо друго. Хайде, нужно е!
Ники заразказва песничката, но не успя да довърши, защото мъжът го прекъсва:
— Хей, какъв е тоя огън? Ти ли го запали?
— Фенерчето! — зарадва се Ники, защото какъв друг огън ще са видели в тая пустош?
Мъжът пак така странно се учуди на думата?
— Какво е това? Откъде го имаш?
— То е от друга цивилизация.
— Аха! Зайченцето бяло се загубило, друга цивилизация… — рече мъжът. — Слушай, Зайо, да не те е ударил някой метеорит по главата, а? Тука често падат разни камъни. Добре, не е нужно да ни дрънкаш повече глупости. Слизаме.
Въпреки поредната обида, Ники почти затанцува от радост, размахвайки пиранското си фенерче. И с други неща сигурно щеше да ги смае, не само с него!
Някакъв топчест предмет, опасан от ярко светеща ивица, се спусна точно на границата, която очертаваше светлината на фенерчето със студения лунен мрак. Ники вдигна чантата и дрехите си и залитайки, предпазливо се упъти към него.
— Изгаси това чудо, че не мога да те вида! — рече му все така сърдито мъжкият глас в ушите и Ники побърза да угаси фенерчето.
Две яки ръце го подхванаха и го натикаха в тесния отвор на чудноватото превозно средство. Впрочем, не беше нужно да са толкова яки тия ръце, защото, както е известно, на Луната всичко тежи шест пъти по-малко, отколкото на Земята.
Вътре беше тесничко. Светлина — зеленикава и червеникава — идеше само откъм пулта за управление. Сред тоя червеникаво-зеленикав здрач седяха трима души в бухнали и сигурно тежки скафандри. Шлемовете им също бяха много по-големи от този на пиранския скафандър. Четвъртият, онзи, който бе го качил в планетолета, се вмъкна подире му, но и наведен беше по-едър от другите. В тъмнината Ники не различаваше добре лицата им. Той опипа ръкава на Ники и в шлемофона му гръмна познатият вече мъжки глас:
— Хей, Зайо, не ти ли е студено в тия дрешки? Откъде ги имаш?
— Това е скафандър от друга цивилизация.
— Добре, добре — рече с нова досада мъжът. — Седни сега там.
И сам седна с гръб към останалите пред пулта. Още преди да бе се настанил както трябва в посоченото му полегато кресло, Ники усети една тръпка в тялото си. Сигурно вече излитаха. А в превозното им средство навярно също нямаше въздух, щом всички си седяха с шлемовете на главите. Примитивно изглеждаше — целите му стени наоколо бяха заети от тръби и апаратури. Спасителите му имаха грамадни цилиндри за кислород на гърбовете си, но нали все пак се намираха на Луната? Напреднало бе човечеството.
— Другари, аз много ви благодаря! — каза плахо Ники, защото общото мълчание го подтискаше.
— Моля, моля — отзова се грубоватият мъжки глас. — Само че е безсмислено да го казваш сега на другите. Те няма да те чуят, защото шлемофоните им работят на друга вълна, а и не знаят български. Тук само сестра ми и аз сме българи. Затова е по-добре, докато стигнем, да си помислиш какво точно ще ни разкажеш за себе си. Откъде си, как си попаднал на това място и защо не дойде със собствените си крака до базата, като си само на километър от нас, ами разбуди целия лагер за нищо работа!