— Напълно! — увери го Ники.
Момъкът го огледа усмихнато, но сякаш в очите му имаше повече насмешка.
— Затова и не те попитах. Здраво момче ми се виждаш. И доста добре си израсъл, явно не си от тук. Само дето си решил да си играеш на загубеното зайче. Хайде, ще пием по един чай! Все пак успя да ме разсъниш.
И той тръгна към насрещната врата. Децата, сякаш това и чакали, награбиха чантата и земните дрехи на Ники, а той тръгна подир сънародника си все още със свито сърце. Защо не му вярва тоя българин? И скафандъра му показа, който явно превъзхождаше техните, и всичко останало! По ония планети по-лесно приемаха чуждите жители. Толкова ли е трудно човек да се разбере със сънародниците си, па макар това да е и след столетия?
Той беше забравил, че някога и на Земята не винаги това му се е удавало, а сигурно всеки ще потвърди, че има много случаи, когато никак не е лесно да се разбереш дори със съседите си.
3
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ЛУННАТА БАЗА. НИКОЛАЙ ЛУДОГОРСКИ СЕ ПРЕВРЪЩА В ДЯДО НИКИ. ПЪРВА ВЪЗДИШКА ЗА НУМИ
Влязоха в нещо като трапезария с голи бетонни стени, студена и неуютна. Зад висока стъклена преграда се виждаше кухнята. Там също беше чисто и грижливо подредено, но все така бедняшко. Като в стара туристическа хижа. Късо подстриганото момиче и едно от момчетата изтичаха да направят чая, а момъкът, който, изглежда, бе водачът тук, седна край дългата маса.
— Ако си гладен… — рече той на Ники и му посочи мястото край себе см.
Николай побърза да го увери, че не е, пък и наистина не чувствуваше сега глад заради прекомерното си вълнение. Каква беше тая база? Уж в далечното бъдеще, пък всичко е толкова бедно. И като че ли е пълна само с деца. Възможно ли бе да се намира наистина на Луната? Той щеше тъкмо да запита, когато в трапезарията се втурна едно нежно и крехко момиченце в кокетно розово трико и още от вратата извика:
— Къде е бялото зайче? Това ли е?
Ники смутено се изправи, а момичето го зяпна изненадано, после каза пресилено весело, защото също бе се смутило:
— Я какво хубаво момче съм открила! Здравей!
Ники се изчерви и пое подадената му ръчица. Знаеше, че няма защо да се срамува в красивия пирански скафандър, но въпреки това се засрами.
— Това е Села — представи я, развеселен от общото им смущение, момъкът. — На нея ще благодариш! Тя беше дежурна в свързочния кабинет. Открила те е, защото обича да си играе с радиостанцията. Все търси сигнали от чужди цивилизации. Така че с нея ще намерите общ език.
— Брат ми, не се подигравай — скара му се тя. — Както виждаш, полза има. Николай, ти сигурно си от Земята. На четиринадесет години, пък си такъв голям!
Тя сигурно бе подслушвала по радиостанцията пеенето му, а това още повече го смути. Той отвърна плахо:
— От Земята съм, но сега не идвам оттам.
— Села — каза момъкът, — ако си предала дежурството, върви да спиш!
Ники очакваше тя да се сопне на брат си, но момичето посърна.
— Жестоко е, брат ми! Моля те! Вее пак аз го открих, нали?
Брат й отстъпи, покани и другите деца от спасителната команда да седнат около дългата маса. Те с учудено шушукане бяха разглеждали чантата и земните дрехи. Пристигна и чаят в огромна ароматно димяща кана. Всеки сам си наливаше от нея в големи и тежки на вид чаши. Но нали тук всичко беше много по-леко, Ники не улучи добре наклона на своята чаша към устните си и се опари от горещата течност. Децата весело се оживиха.
— Ти май наистина си отскоро на Луната — каза момъкът. — Кога си дошъл?
— Току-що — отвърна Ники. — Но нека вече да ви разкажа! Вие ли ще им превеждате?
Запита го, защото наистина бе чул, че останалите деца говореха на друг език. А някои от тях явно бяха от друга раса. Имаше няколко азиатски личица, бледо-мургави, с полегати очи. Имаше и две, които явно бяха потомци на негри. Момъкът се поусмихна:
— Ще им превеждам. Стига да е полезно и поучително.
Николай отново се ядоса на насмешката му, но това го накара да се съсредоточи и да съобрази кое от неговите приключения щеше да бъде най-убедително за тях. Той не се разпростря надълго, отложи за друг път преживелиците си по другите планети. Разказа им само за Мало, за Нуми, спомни си и датата, на която бе излетял с тих от Земята. За доказателство извади още учебниците си от чантата, показа им отбелязаните дати на тяхното отпечатване.
Децата удивено ги заразглеждаха. Когато той привърши разказа си, момъкът ваза:
— Слушай, Николай, не бива да се сърдиш, че ни е трудно да ти повярваме. Тези учебници може да ги имаш и от другаде. В библиотеките на Земята е пълно със стари книги. Вярно, скафандърът ти и другите неща са наистина смайващи, но може някъде на Земята да са изобретени вече. Ти не ги сравнявай с нашите. Тук цялата ни техника нарочно е стара и примитивна. Ние сме специална база. Съгласен ли си да направим една проверка?