— И наистина ли не ти каза къде отиваме? — попита я пак Ники. — Сигурно искаш да ме изненадаш, а?
— Буф — възкликна Нуми. Така възклицавали пиранци, когато нещо им е досадно. — Нали ти обясних, че аз не мога да разговарям с него както с теб! Той само ми внушава какво да правя, когато нещо трябва да се направи.
— А ти все пак какво му поръча? — не я остави на мира Ники. — Признай си! Зверове или цветя?
— Това, което ти желаеше. Планета с непознати зверове.
— Но аз нали ти казах, че желая това, което ти желаеш! А щом ти желаеш това, което аз желая, значи трябва да бъде както ти желаеш.
— Буф, Ники! Не почвай пак, моля те! Чак ми се завива свят!
Момчето се засмя.
— На кой мозък? На изкуствения ти може ли да му се вие свят?
— И на него ще му се завие, ако не престанеш с тия спорове.
— Добре де, няма вече. Важното е да стигнем някъде, че тук започна да ми писва.
— Какво ти писва? — огледа го Нуми любопитно и дори се ослуша да чуе пищенето. Макар да бе научила великолепно неговия земен език, тя не винаги разбираше ония по-особени изрази, които употребяваха земните момчета. Защото бе го учила от радио и телевизионните предавания.
— Исках да кажа, че ми омръзна — поправи се той, иначе трябваше да й обяснява нещо, което не беше лесно за обясняване.
— Значи ти е скучно с мен?
— Буф — послужи си Ники с нейното възклицание. — Ама и вие, пиранските момичета, ли сте същата досада, все към себе си да отнасяте нещата!
Очите на Нуми се натъжиха и той побърза да се поправи още веднъж.
— Казах ти, много ми е хубаво с теб и сме напълно съвместими. Виж, на бузата ми няма нищо, пъпките изчезнаха. А онова, за свиването на времето, също може да не е вярно. И всички на Пира и на Земята да са си живи и здрави. Нали още никой не е пътувал като нас из космоса, та да го е проверил.
— Науката не лъже — заключи вяло Нуми.
Ники се изправи на колене, защото краката му бяха изтръпнали.
— Тя не лъже нарочно. Сама видя за колко неща вашата наука казва едно, пък нашата съвсем друго.
— Но за свиването на времето казват еднакво.
Това беше вярно. Ники обаче трудно понасяше и сълзите на момичетата, и собствената си мъка, та побърза да имитира старческия гласец на своя прадядо:
— В своя дълъг и не лек живот, Нуми, аз съм се убедил, че ние все си мислим за Вселената едно, пък после то излиза друго. А като повярваме в това друго, след време то се окаже още по-различно. И така нататък. Няма край тая работа, ще знаеш. И в науката е същото. Важното е човек да не излиза в космоса гол, щото хремата му е в кърпа вързана.
И Нуми най-после се усмихна. Тя не знаеше, разбира се, как може да се върже хремата в кърпа, но й се стори, че това, което Ники каза за вярата на хората и за техните заблуждения, е истина. Усмивката й не излезе вече шарена. Не беше пъстро от отраженията и цялото й лице. То грееше в ясна слънчева светлина.
Кръглата зеница на Мало, през която те също можеха да гледат, бе запълнена от огъня на непознато слънце. Сега Ники не се уплаши, както първия път, че могат да паднат на звездата и да изгорят, Мало само я заобикаляше, за да се отправи към търсената планета. А как от толкова далеч познаваше какво има на нея, си оставаше едно от чудесата на загадъчното същество, които хората сигурно никога не ще разкрият, докато сами не се сдобият с подобни фантастични способности.
Децата онемяха в очакване какво ще им покаже зрящото през милиарди километри напред око на Мало. И ето, то потъмня. В него отново изгряха бледите лъчи на далечните звезди, пръснати като стафидки в черното тесто на космоса. Една от тях скоро почна да нараства и се превърна в жълтеникава топка. Слабият й светлик веднага я издаде, че се е преструвала на звезда. Той беше само отражение от лъчите на нейното слънце. Сигурно знаете, че планетите нямат собствен огън. Те светят благодарение на слънцето, което ги е родило.
Каква ли планета щеше да им предложи този път добрият Мало? Предишните не бяха кой знае колко приятни с глупавите сомо хапиенси, дето знаеха само да се хапят помежду си, и още по-глупавите звездна хора, които обезглавяваха привържениците на истината.
Ники чак се изпоти от напрежение. Добре, че пиранският скафандър бързо попиваше всички течности от тялото му. Такъв скафандър ако си имаше на Земята, майка му нямаше все да му напомня да се пази от изпотяване.