— А аз? Казахте, че съм бил събитие за човечеството, пък сега…
Александър се учуди.
— Няма ли да дойдеш с нас на заниманията?
— Какво ще правите?
— Ще изкатерим някой връх, ще се спуснем в два-три кратера. Ще си поиграем на изследователи. Ти си се наскитал по чужди планети, но ние сега се учим.
Това естествено поласка момчето. Удаваше му се възможност още веднъж да се поперчи с пиранския скафандър. И той бързо нахлузи шлема си. Студентът посегна да го спре, но Ники му каза:
— Тук аз мога и през шлема да чувам.
— Това наистина е удивителен скафандър — рече студентът и огледа шлема му от всички страни. — Добре. Ще вървиш със сестра ми. Дадох й допълнителен предавател. Моят също се настройва на твоята вълна, но аз не ще имам време за теб. Трябва да ръководя заниманието. А Села е умно момиче, ще правиш каквото тя ти каже.
Вече в скафандрите, децата приличаха на големи и еднакви бели бръмбари. Затова, когато чу в шлемофона си гласа на Села, Ники не разбра къде се намираше, докато тя не се откъсна от групата и го хвана за ръкава.
— Дядо Николай, хайде с мен! Ще те изведа на разходка, деденце.
Въпреки че беше в големия скафандър, тя пак изглеждаше край него дребничка. Ники се засегна от покровителственото й отношение.
— Ще се справя и сам, бъди спокойна!
Села се засмя.
— О, вярно! Старците са много чувствителни.
— На Земята ми казваха Ники. Съкратено — рече той.
— И аз съм съкратена — пак се засмя Села. — Това е древното име на Луната. От Селена. Не се обиждай, Ники. Когато някой ми е симпатичен, аз обичам да се заяждам с него. Някога при вас не е ли имало такова явление?
Макар да беше мъничка, тя говореше съвсем като възрастна. А пък това явление, както тя се изрази, не беше рядко и някога. Ники сам бе забелязал, че в училище повече се заяждаше с ония момичета, които му се харесваха. Сега обаче не му беше до заяждания и той мълчаливо се остави да го водят.
В хангара децата запреглеждаха четири от топчестите летателни апарати, уверяваха се в изправността им, товареха в тях резервни цилиндри с кислород, разни пакети и торби, после дружно ги заизбутваха на ръце към външната площадка. Лунолетите се придвижваха учудващо леко на начупените си паешки крака, които завършваха с меки гъсенични вериги.
Силно осветената с множество прожектори площадка пред хангара се оказа всъщност дъно на кратер, ограден с черни скали. Явно и цялата база бе вкопана под тези скали заради метеорите, които падат на Луната и са опасни, защото няма атмосфера, в която да изгорят, както това става на Земята.
Децата наскачаха в трите лунолета, а Села го поведе към четвъртия — подир брат си. Ники го разпознаваше само по това, че беше по-висок от децата. Помогна му да влезе, бутна го в една от седалките, сама се тръшна в съседната. Александър седна пред пулта за управление. Влязоха още пет деца и някои насядаха на пода, защото нямаше седалки за всички.
Щом те затвориха кръглата врата зад себе си, лунолетът се вдигна нагоре. Ники видя през илюминатора от лявата си страна как се вдигнаха и другите. А в тях не бе влязъл нито един от ръководителите. Запита:
— Сами ли ги управляват? Не е ли опасно?
Гласът на Села прозвуча твърде нехайно в шлемофона му.
— Иначе пък няма да е интересно.
Сега той вече не виждаше лицето й през стъклото на шлема. В лунолета светеха само скалите на уредите. През илюминаторите надничаше страховитият лунен пейзаж — сивочерен от студения блясък на звездите.
— А какви са двигателите? — запита Ники. — Атомни ли?
— Йонни. Лунолетите нямат нужда от толкова мощни.
Ники още не бе учил за йоните, но не му се щеше да издаде невежеството си. Тия деца, въпреки невръстния си вид, сигурно знаеха много. Щяха ли иначе да ги изберат за бъдещи граждани на космоса.
— А другите цивилизации какви двигатели имат? — запита го Села.
Ники не бе видял там никакви други двигатели, освен раираните ламомагарета на планетата на звездните, но изведнъж му се прииска да си отмъсти за подигравките й.
— На последната планета, където бях, имаха много интересни двигатели. Бяха вградени в петите им. И движеха краката ми така…
Той показа с пръсти по бедрото си как ходеха кривокраките хора от райската планета. Села прихна.
— Хей, Ники, аз имам седем дядовци, но толкова забавен дядо никога не съм имала!
— Защо седем? — изненада се Николай.
— На майка ми бащата и неговия баща, на баща ми бащата и неговия баща, на втория ми баща бащата и бащата на третия ми баща и неговия баща.
На Ники чак му се зави свят от тия бащи, та не веднага пресметна, че тя имаше цели трима живи прадядовци. Толкова ли дълго живееха сега хората?