— Имам трети баща, защото първите двама умряха — поясни Села. — Но и третият сигурно скоро ще загине, та може и дядовците ми да станат повече.
Това съобщение направо го зашемети, а най-вече нехайният тон, с който бе направено.
— Защо трябва да загине?
— Вече пета година се шляе из пръстените на Сатурн, пък там е опасно. И другите двама там загинаха.
Ники съвсем се притесни от толкова трагедии.
— И какво ще правиш, ако пак останеш без баща?
— Защо аз? Да му мисли майка ми какво ще прави, като си избира все такива мъже — отвърна момичето, а накрая взе, че се и засмя. — Аз ще мисля, когато порасна, защото и на мен ми се харесват мъжете с опасни професии.
Как само говореше това малко българско момиче — като зрял и препатил човек! Но всъщност сигурно така трябваше и да бъде. Нали самото то се готвеше да живее и работи в космоса! Ники въздъхна лекичко:
— Пък аз сигурно нямам вече никакви роднини на Земята.
Вместо да му съчувства, странната българка рече:
— Тогава какво ще правиш там? При нас е по-хубаво.
Той погледна през илюминатора към грозното лице на Луната.
— Не мога да си представя, че тук ще е по-хубаво.
— Там е голяма скука — рече Села, но веднага се поправи. — Не ми вярвай, аз си обичам Луната, пък там изобщо не съм стъпвала. Ние, които сме родени тук, вече не можем да живеем на Земята. Поради земното притегляне. За да ида, трябва цяла година да ме подготвят специално, защото нашият организъм не е пригоден за дълго пребиваване там. Нали виждаш какви сме нежнички. Както те гледам, ти сигурно си по-силен и от брат ми, пък той е на двайсет и една години. Но пък сме много по-издръжливи на космическите условия.
— Тогава вие всъщност сте вече друга човешка раса — изрече колебливо Ники. — Космическа, а?
— Засега лунна, но от нея ще се роди и космическата. Затова ти казвам да останеш при нас. Като искаш, разходи се до Земята, разгледай я и пак ела. Пък ако толкова ти е мъчно, че си нямаш роднини, аз ще те осиновя.
Весело момиче беше тая Села, но още не можеше да му стане симпатична. Прекалено дръзко се държеше и говореше като възрастна, а той бе свикнал на очарователната доброта и наивност на малката пиранка, пред която винаги можеше да се поперчи. За да не й остане длъжник, Ники каза:
— Едва ли ще разрешат една правнучка да осиновява прадядо си.
— За теб ще направят изключение — засмя се Села. — Хей, зайченце бяло, ужасно съм любопитна! Я разкажи нещо за оная сърничка от другата цивилизация, с която сте си играли из космоса!
За Нуми той можеше много да разказва, но, така зададен, въпросът го накара да млъкне. И добре, че откъм командния пулт на лунолета избухнаха безшумно няколко червени светкавици, та го избавиха от неудобното мълчание. А и Села подвикна бойко в ушите му „Започва се“ и занадява на рамо торбата, която стискаше между коленете си.
Николай се обезпокои. Какво ли се започваше? Та и как да не се тревожи, като от всичко видяно и чуто досега, той сякаш не бе попаднал отново сред човечеството, а в непозната му цивилизация! А който от вас е бил захвърлян някога така в далечното бъдеще, той знае, че тогава се попада в една наистина чужда цивилизация.
5
КАТАСТРОФАТА. АЛЕКСАНДЪР СЕ ДЪРЖИ ОЩЕ ПО-СТРАННО. НА ОБРАТНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА БИЛО ЗАБРАНЕНО ЧОВЕК ДА СЕ ВЛЮБВА
Лунолетът тупна меко върху лунната повърхност. Децата сигурно бяха получили някаква команда, защото трескаво наскачаха, отвориха люка, заизхвърляха навън разни пакети и торби.
— С единия от нашите е станало нещо — каза му Села. — Най-добре е да си останеш тук.
Николай се засегна.
— Аз да не съм бебе? А моят скафандър е по-добър от вашите.
— Тогава сам си търси занимания — отвърна му тя и се смеси с децата, така че той престана да я различава от другите.
Брат й последен напусна мястото си, като помогна и на несвикналия още Николай да се измъкне през тесния люк. Той бе превключил за кратко на неговата вълна.
— Изглежда, ще имаме много работа, Николай. Случило се е нещо лошо. Стой наблизо, да не загубим пък теб.
— Не мога ли да помагам?
— Още не знаем какво точно е станало — избегна прекия отговор студентът и се отправи към останалите два лунолета, които кацнаха един след друг на двайсетина метра от тях. Детските им екипажи също наизскачаха от люковете.
Всички се струпаха около ръководителя си и той им заобяснява нещо, защото ръцете му описваха плавни движения — някой би добавил „във въздуха“, ако забрави, че на Луната няма въздух.