Ники се усещаше излишен и безпомощен, защото те разговаряха на своята си вълна. Звездите не разсейваха светлината си, както в земната атмосфера, не трепкаха живи, а лъщяха като залепени станиолени конфети на тавана на космоса. Шлемът му автоматично бе задействувал визьора за нощно гледане и безжизненият лунен пейзаж изглеждаше сега още по-отблъскващ в своята неподвижност.
Внезапно, сякаш от недрата на самата Луна, излетя някакво огнено кълбо, голямо колкото портокал, освети всичко в зловещо кървава светлина и откри под себе си една черна бездна. Александър се втурна към лунолета, скочи в него, дори не затвори люка му. Кълбото постепенно изгасна, но сега от лунолета се проточиха напред два силни прожекторни лъча и той бавно запълзя на паешките си крака.
Децата заподскачаха подире му, понесли стоварения багаж. Не свикнал още с тукашната гравитация, Ники залиташе, падна веднъж и на колене в стремежа ся да не изостава.
След стотина метра лунолетът се закова на самия ръб на пропастта, от която бе излетял огненият портокал. Прожекторите му прехвърлиха светлинен мост над нея, но не достигнаха отвъдния й край. Децата също запалиха своите малки прожекторчета, закрепени като старите миньорски лампи над шлемовете им, и бързо занареждаха своя товар по края й. Ники внимателно опипа с крака почвата под себе си, легна над бездната и запали пиранското си фенерче. На дъното на пропастта бе навирил крака четвъртият лунолет. Встрани от него лежеше скафандър, който обаче помахваше с ръцете си, следователно детето в него бе живо. Другите деца не се виждаха. Навярно се намираха в преобърнатия лунолет.
— Ники — екна в шлемофона му гласът на Села, — твоето прожекторче е по-силно, дръж го така да ни светиш.
Той пак не разбра къде е. В сивия здрач пред очите му всички деца изглеждаха еднакви и само Александър стърчеше над тях. Той изтегляше от шлюза на лунолета нещо дълго, което приличаше на въжена стълба.
Въжената стълба — тя действително беше такава — се заспуска по отвесната стена на пропастта. Когато стигна средата й тя, изглежда, бе стигнала и своя край. Въпреки това едно от децата веднага заслиза по нея с грамаден пакет на плещите си. Стълбата застрашително го люлееше насам натам. Достигнало края й, то с внимателни движения разтвори пакета и от него рукна втора въжена стълба, закачена за първата. Тя вече опря до дъното. Чак сега Ники разбра колко бе дълбока пропастта, защото, който е ходил на някоя планета без атмосфера, той знае, че там разстоянията много трудно се определят.
Децата едно след друго се заспускаха в пропастта, нарамили кислородни резервоари, апарати, торби. Всичко се извършваше за Ники в абсолютна тишина, като в кошмарен сън. Горе останаха само Александър и три от децата. Студентът клекна за малко край него и го потупа по рамото.
— Какво е станало? — запита Ники.
Този път Александър му отговори.
— Не знаем. Само в началото чух едно „падаме“, после предавателите им замлъкнаха. Дано не са загинали. Само онзи там изглежда жив, той сигурно е изстрелял и ракетата.
Странен ръководител, помисли си Ники, най-спокойно да си стои тук! Какво ще направят тия дечурлига там самички?…
Но те вече правеха нещо. Две от тях клечаха над лежащия, останалите се мъчеха да обърнат машината на краката й. След малко двете довлякоха невръстния лунен жител до стълбата, надянаха последното й стъпало през раменете му, вързаха го. Сигурно бяха дали и някакъв знак или бяха съобщили нещо по предавателя си, защото едно от децата край Ники бързо влезе в лунолета. И ето че стълбата сама заизкачва нагоре пострадалия. Изглежда в лунолета имаше автоматично устройство, което я навиваше.
Щом шлемът му се показа над ръба на пропастта, останалите подхванаха другарчето си и го издърпаха настрани. С необикновена бързина смениха кислородния му апарат и го повлякоха към другите лунолети, които бяха доста далеч. А ръководителят им си клечеше все така безучастно край Ники.
На Николай се прищя да помогне поне при носенето, но нямаше къде да закрепи фенерчето. Долу все още се нуждаеха от силната му светлина. Децата бяха успели вече да изправят катастрофиралия лунолет и сега измъкваха от люка му безжизнени скафандри. Опипваха ги, мъчеха се да ги раздвижат, подменяха кислородните им апарати. Стълбата заснова нагоре-надолу. Двете тук момчета или момичета — не се разпознаваше през мътните стъкла на шлемовете им — все така самички вършеха тежката работа да пренасят пострадалите в далечния лунолет. Ники кипеше от негодувание, викна: „Защо не им помогнеш?“, но Александър не му отговори. Сигурно не бе включен на неговата вълна.