Щом отнесоха и последното си другарче, двете деца затвориха люка отвътре. Светлият обръч около лунолета веднага засия и той се вдигна нагоре. Значи те, пак сами, откарваха пострадалите в базата! Чак сега Николай чу студентът да казва:
— Разправят, че повредата била сериозна. Любопитен съм дали ще се справят. Кислородът им е на привършване, а резервните апарати дадоха на ранените.
Ники избухна:
— Вместо да си толкова любопитен, слез да помагаш!
— Ами ако им се случи, когато няма кой да им помогне? Не се сърди, дядо Николай, но аз съм студент по педагогика и от лунолети разбирам, колкото и те.
Той се изправи и влезе в лунолета. Върна се оттам с два кислородни апарата и някакъв пакет. Ники отново чу гласа му в шлемофона си:
— Добре си ти с твоя вълшебен скафандър! А ние трябва вече да бягаме. Тия са последните резерви. Щом ти е доскучало, дай аз да държа фенерчето, пък ти им ги отнеси.
Сигурно би могъл да ги пусне и по автоматичната стълба, но Ники трябваше да приеме предизвикателството, ако не искаше да се посрами. Той веднага му подаде фенерчето и се зае да съобрази как най-добре би могъл да носи едновременно трите доста обемисти неща. Апаратите имаха ранични ремъци и лесно увиснаха на рамото му, но пакетът нямаше дори дръжка. Значи се налагаше да се държи за люлеещата се стълба само с едната ръка.
— По-бързо — подкани го Александър, — минутите текат.
— А защо не оставите лунолета? Нямате ли тука техници?
— В базата нямаме. Вместо това, Николай, имаме един строг закон. В космоса техника не се изоставя. Е, ако сега не смогнем, ще дойдем пак, но другите групи ще ни се смеят. Хайде, от теб зависи дали ще успеем! И внимавай, защото паднеш ли, никакъв пирански скафандър няма да те спаси!
Ники предпазливо увисна на въжетата. Целият изстина, въпреки топлещия го скафандър. Трудно напипваше с крак следващото меко стъпало, а понеже се държеше с една ръка, стълбата още по-силно се огъваше и люлееше. Едва след двайсетина стъпала налучка някакъв ритъм. Главното беше да не гледа надолу, защото веднага почваше да му се струва, че вече е стигнал и се изкушаваше да скочи, а знаеше, че това е илюзията на безатмосферното пространство.
Не помнеше за колко време слезе. Стори му се по-дълго от година. А не бе стъпил още както трябва на каменното дъно, когато децата смъкнаха от гърба му апаратите, грабнаха пакета изпод мишницата му. Две от тях откачиха своите апарати и надянаха донесените. Останалите избутаха Ники от стълбата и се заизкачваха с такава бързина, сякаш очакваха след себе си експлозия. Сигурно техният кислород беше пред свършване, а тук щяха да останат само ония с новите апарати. Внезапно в шлемофона му се обади гласчето на Села:
— Браво, дядо Ники, за твоята възраст ти добре слизаш по стълбите! Сърдечни благодарности! Можеш вече да се връщаш.
И тя му помаха с ръка, за да я разпознае. Беше се навела над разтворения вече пакет с резервните части.
— Аз имам достатъчно въздух — каза Николай, защото му се искаше да остане край този глас, който въпреки вечната си закачливост, бе му станал по-близък, отколкото гласа на брат й с неговото чудовищно равнодушие към съдбата на децата. — Ако мога нещо да помогна?
— Ще поддържаш духа ни — засмя се в ушите му Села. — Изпей ни за бялото зайче!
— Защо все ми се подиграваш? — обиди се Ники и тръгна към стълбата.
С някакви части в ръце Села изчезна в повредения лунолет, но гласът й го догони.
— Прощавай, държа се лошо! Но аз сигурно се отбранявам по този начин, Ники. Има опасност да се влюбя в теб, пък е строго забранено да се влюбваме, когато сме на обратната страна на Луната.
Както са казвали някога на Земята, Ники си глътна езика. Що за деца бяха това? Сами управляваха и поправяха лунолети, сами се справяха с всичко, а отгоре на всичко дрънкаха едни работи, дето те е срам дори да ги слушаш!…
— Хей, защо мълчиш? — подвикна Села в ушите му. — Не съм ли права? Пък и много смешно ще бъде едно тринайсет годишно момиче да се влюби в такъв старец!
Тя доста силно се задъха. Изглежда работата вътре изискваше големи усилия. Ники още се колебаеше дали да посегне вече към стълбата, когато тя изведнъж се вдигна пред носа му и стремително изчезна нагоре. В кратера нахлу непрогледен мрак.
— Какво стана? — уплаши се той.
Села подаде глава през люка и го простреля с лъча на своето прожекторче.
— Отлетели са. Нямат вече въздух. Не бой се, скоро ще свършим!
И тя пак изчезна в лунолета. Ники изчака очите му да прогледнат отново през нощния визьор и тръгна да обикаля лунолета. Освен няколко одрасквания от камъните, по него като че ли нямаше други повреди. Той постави длан върху металния му корпус и усети дори през скафандровата ръкавица леко вибриране. То ту се усилваше, ту отслабваше. Работеше ли вече непознатият му йонен двигател?