— Аз не предлагам сега никой да не сяда и Николай да не ни разказва своите приключения из космоса.
Ники пак щеше да се обиди, забравил, че те сега си говореха наопаки, но децата веднага изоставиха странните си пози и насядаха като японци върху петите си. Той се опита да седне като тях, коленете му обаче изпукаха, та побърза да изпъне крака. Сашо седна до него, за да им превежда.
Трябваше да започне от самото начало, от гигантската жълта тиква, която бе кацнала пред входа на изложбата, а впоследствие бе се оказала най-загадъчното същество на Вселената. Децата слушаха с вперени в него очи как според пиранската легенда тези малогалоталотими разселили хората по различни планети, за да ги спасят от земетресенията и потопа и само Села се провикна веднъж на български:
— Не може да бъде! Това ти не си го измислил.
Николай се обърка — как така, хем не било вярно, хем пък не го бил измислил? Но Села се смееше насреща му и кимаше окуражаващо. Пак ли наопаки му говореха? Ще вземе и той наопаки да им разказва, та ще видят тогава!
— И после ние не кацнахме на една пустинна планета, а на нея нямаше никакво море и в него не плуваха едни такива риби, които не си отхапваха една друга опашките. И никакъв такъв звяр не ни подгони, който нямаше двуметрови мустаци, ей такива…
Сашо го прекъсна:
— Не им обръщай внимание, карай си нормално — и подвикна на децата на руски: — А вие там, не го слушайте и непрекъснато се обаждайте!
Но момчето не можа да продължи разказа си. Вратата се отвори шумно и лекарят на базата го повика с ръка. Села първа скочи на крака, сякаш готова да се бие за своето откритие.
— Николай не принадлежи само на нас, той принадлежи на цялото човечество — отвърна й лекарят съвсем бавно на руски, сигурно за да го разбере и гостът им от миналото.
Села обаче не се отказа от собствеността си заради човечеството и най-нахално ги последва. В трапезарията го чакаха двама мъже и една жена — в скафандри, но от съвсем друг тип и много по-елегантни от тия, с които си служеха децата. Бяха свалили шлемовете си. Посрещнаха го с дружелюбни усмивки и по много сърдечен начин се ръкуваха с него. Въпреки това Ники бе разтревожен. Жената каза нещо и то прозвуча толкова меко и гальовно, сякаш го изпя. Сашо му преведе:
— Идват от Земята. Дошли са да те вземат. Не се сърди, но нямаме право да те крием! Ще трябва да им разкажеш всичко, което си преживял, ще искат и да изследват това, което си донесъл. Но аз ще дойда с теб като преводач, искаш ли? — Ники посърна, защото още не му се разделяше с тия странни деца. — Хайде, прибери си багажа, пък аз ще се сбогувам с учениците.
Докато си вземаше чантата и шлема, Села застана съвсем близо до него и му пошепна, макар че тук никой друг не разбираше български:
— Ники, а тази Нуми как изглеждаше?
— Като теб — отвърна и той. — Само че с два мозъка.
— Хубава ли беше?
— Да.
— Ясно — въздъхна момичето. — Ти си се влюбил в нея.
Ники се ядоса. Той принадлежеше сега на цялото човечество, а тя го занимаваше с разни глупости! И все пак като че ли му домъчня мъничко за това бойко и весело лунно момиче, което бе спасило живота му. Рече:
— Ти си по-хубава.
Села засия:
— Не ме ли лъжеш?
Той не знаеше дали я лъже — Села наистина беше хубаво момиче, но се чувствуваше виновен пред Нуми и кимна неопределено.
— Слушай — бързо му пошепна тя, защото брат й вече се връщаше и цялата група се готвеше да тръгне, — разкажи им набързо каквото знаеш, дай им всичко да го изследват и се върни! При нас е по-хубаво! Там ще има да те възпитават, да те възпитават… Ще те чакам, чуваш ли?
На площадката пред хангара грееше тържествено с множеството си илюминатори един поне десет пъти по-голям и по-красив планетолет. Вътре в него също всичко беше красиво и удобно, предназначено за дълъг път. Имаше и достатъчно свеж въздух, та можеха да свалят шлемовете си. Ники не усети кога бяха се вдигнали и едва ли бяха летели повече от десетина минути, когато се озоваха над осветената част на Луната.
Слънцето увисна като заслепяваща кълбеста мълния на черното, все така обсипано със звезди небе, а долу се ширна изгорялата пустош на земния спътник. Замижал от слънцето, Ники продължи да наднича през илюминатора, докато зърна някъде встрани, насред звездите една огромна шарена топка, обвита в синьо — розова мъглица.
— Земята! — подсказа му Александър, макар Ники да бе вече я познал.