В първия миг той бурно й се зарадва, но после земното кълбо се разми в бликналите му сълзи. Щом седеше сега тука и можеше да гледа от земен космолет цялата си родна планета, значи времето наистина бе вървяло и там нямаше вече никого, съвсем никого от близките му. И същата тази мила Земя изведнъж му се стори празна като балон.
Момчето така потъна в мъката си, че не разбра кога и къде бе кацнал планетолетът. Не изпита и никакво вълнение пред срещата си с лунния град. А ние не бива да го осъждаме за това. Защото, ако някой от вас е изпадал в подобно положение, той ще потвърди, че не е никаква утеха да принадлежиш на цялото човечество, когато си загубил ония неколцина хора, на които си свикнал да принадлежиш, а и те да принадлежат на теб.
7
ЛУННИЯТ ГРАД. В ДОМА НА АЛЕКСАНДЪР. ТРУДНО ЛИ СЕ ЖИВЕЕ В КОСМОСА. НИКИ СЕ ХВАЛИ
Гарата заслепяваше със своя блясък и също се намираше под повърхността на Луната. В нея непрекъснато влизаха и излизаха космолети и планетолети от различни големини и с различни форми. Влизаха и излизаха съвсем безшумно и сякаш бяха повече от хората, които се виждаха около тях. Изглежда, всичко тук се управляваше автоматично. Но въпреки това тя си се наричаше просто „гара“, а не аерогара, защото аеро означава въздух, а на Луната, както е известно, въздух няма.
Тук, разбира се, въздух имаше. Необикновено свеж и сякаш вкусен въздух, който Ники не се насищаше да диша, докато тримата учени и Александър говореха нещо, крачейки към някакъв малък перон. Ники си помисли, че ако Нуми беше тук, щеше веднага да научи всичките им езици със своя електронен мозък и пак му домъчня, че не е сега с него.
— Учените са нетърпеливи — каза му Сашо, щом се спряха на перончето. — Трябва да ги извиниш, но ти за тях си изключително събитие. Питат много ли си уморен и дали не би могъл веднага да отидеш с тях, но аз им казах, че е по-добре най-напред да си починем у дома и после да те заведа. Дай им сега чантата и дрехите си.
— Но какво ще облека, като сваля скафандъра? — възпротиви се момчето.
— Със старите си дрехи и без това не бива да се показваш — отвърна студентът. — Хората ще те гледат, ще те спират да те питат, пък учените още не искат да се разгласява събитието. Не бой се, ще те облека като истински лунянин.
Ники им подаде вещите си и учените му кимнаха бързо за довиждане, защото в съшия миг пред перона, сякаш от стената, безшумно изскочи едно късо влакче. То разтвори подканящо вратите си пред тях, прие ги, затвори вратите и се шмугна в насрещната стена.
Момчето надникна от перона. Влакчето приличаше на малка подземна железница, а пък долу нямаше никакви релси.
— Ние сме в друга посока — рече Сашо, погрешно разбрал любопитството му. — Не се ли радваш да видиш нашия град?
— А, радвам се — отвърна Ники не особено убедително.
Дори след като учените си заминаха, той още не можеше да се отърве от безпокойството си, че се е превърнал в изключително събитие. Ако имаше тук някой като него, сигурно веднага щеше да му лепне прякора „Ники Събитието“, както той се заяждаше с Нуми, подвиквайки й: „Ало, Експеримента!“. И сигурно също щеше да му бъде неприятно. Затова ние няма сега да го прекръстваме.
— Ела да ти покажа как се оправяме тук, ако случайно се загубиш — рече Сашо и го отведе към края на перона, където на стената висеше грамаден план на града. Той натисна копчето под него и каза: — Сектор 148, дом три.
Мигновено по стената сред гъстата мрежа от линии запълзя една по-дебела червена линия, като в началото и края й засветиха цифри и букви.
— Ето — тръгна пръстът на Сашо по линията, — тук пише четири, значи, вземаш влакчето с номер четири. На тази буква се прекачваш на влакче девет, а на тази буква слизаш. Запомни го, сектор 148 дом три е моят адрес.
— А ако човек не знае адреса? — запита Ники.
— Тогава ще пита — отвърна Сашо. — За кого да попитаме? Хайде за Села — и той отново натисна копчето, но сега два пъти последователно. Линията угасна и Сашо каза: — Моля, къде живее Селена Диева?
Червената линия отново рукна като тъничка струя кръв по плана на града, отново засветиха същите буквички и цифри, а на края й в син цвят изгряха цифрите 148/3.
— Видя ли? Пак същото!
— Компютър е, нали? — рече Николай, за да покаже, че и той разбира нещичко от тия неща, а в него за пръв път се обади и Ники Лудото, който досега все си бе мълчал, смутен от това бъдеше на човечеството: — Ами ако не знаеш и името на тоя, при когото искаш да идеш?
Веднага се засрами заради глупавия си въпрос, но беше късно Сашо се засмя.
— Е, тогава ще е по-трудничко, но ще попиташ компютъра къде да се нахраниш, къде да преспиш и той ще ти посочи най-близкия свободен хотел. Пък там ти вече на спокойствие можеш да седиш, докато си спомниш името или докато решиш при кого искаш да отидеш.