И наистина, не вода рукна върху им, както бихме очаквали от всяка нормална земна баня, а от всички посоки към тях се устреми на приятно бодливи струйки някаква синя течност. Стичаше се обилно по телата им и изчезваше в пода, оставяйки след себе си само една удивително хубава миризма.
На Ники му се прищя това да продължи по-дълго, но тук сигурно всичко беше пестеливо отмерено и автоматично се самоизключваше. Щом течността спря, Сашо му посочи да натисне червеното копче. Този път, пак така от всички страни, бурно ги задуха горещ вятър, който мигом изсуши телата им, а после ги накара и да настръхнат, защото ставаше все по-студен и по-студен, докато също се самоизключи.
Зад третата преградна стена имаше голямо стенно огледало и някаква апаратура под него. Сашо вдигна от капака й нещо като пластмасова книга, която се оказа моден журнал. Запрелиства я под носа му.
— Избери си дрехи и запомни как става. Тук под всеки модел виждаш номер, а това с буквите е ръстът. Я да те огледам! Едро момче си, почти колкото мен. Харесва ли ти този панталон? А с това яке ли да го комбинираме?
Ники хареса и панталона, и якето с множество джобове, но нещо го безпокоеше още.
— А долни дрехи?
— Какви долни дрехи? Ааа, като онези, твоите ли? Не, такова не носим. Тук винаги е топло, а навън пък е толкова студено, че никакви дрехи няма да те спасят, ако скафандърът ти не е в ред. Обличаш това, носиш го ден-два, после го хвърляш. Внимавай сега! Ето, първо набирам номера на модела, този е на панталона, този на якето. Следват буквите на ръста.
Пръстът му бавно въртеше цифрите и буквите на телефонната шайба върху капака на апаратурата. Почти веднага, щом свърши, предната стена на апаратурата се скри някъде и по един наклонен улей се плъзнаха, сякаш радостно с радостните си цветове, идеално изгладени панталонът и якето. Ники побърза да ги облече, защото все още се срамуваше да се гледа гол в огледалото, и те прилепнаха така към тялото му, сякаш бяха ушити специално за него от най-изкусния шивач. Видя се сега толкова елегантен и хубав, че веднага му се прищя да изтича на улицата, забравил, че не ще срещне там никого от махалата, комуто да се похвали.
— Вече си същински лунянин — зарадва се и студентът. — Утре, ако искаш, ще натиснеш ей това копче — Той го натисна и в стената зина подобен отвор, но с обратен наклон навътре. — Хвърляш ги тука, те отиват в централната пералня за възстановяване, а ти си поръчваш нещо друго. Ако не си доволен, хвърли ги още сега.
— Как ще ги хвърля? — почти се изплаши Ники. — Толкова са хубави!
Сашо облече и себе си по същия начин и го поведе към кухнята. Тя приличаше на елегантен малък салон за гости. По стените й висяха картини, които сякаш бяха прозорци към непознат фантастичен свят. Вероятно представляваха пейзажи от други планети. И само на едната й стена имаше нещо като широка и лъскава лавица. Над нея светеше дълъг шестколонен списък на ястия и напитки.
— Менюто за днес — посочи му го Сашо. — Натискаш това копче и произнасяш името на руски или на английски. Както виждаш, написано е и на двата езика. Хайде, опитай, но си избери нещо по-леко. Щом ти посвикне стомахът, можеш и цялото меню да изядеш.
Ники нищо не разбра от прочетеното и за кой ли път се наруга мислено, загдето не бе учил както трябва тия езици. Зърна някъде думата „молоко — милк“ и я произнесе, после рече безпомощно:
— Избери ми ти нещо.
Студентът добави няколко непознати му руски думи и отново, както при автомата за дрехи, стената се отвори. Една широка, може би гумена лента бавно се завъртя и избута на лавицата голяма чаша с мляко, чинийка с някаква кашица и три бисквитки.
— Стига ти засега. Щом свършиш, пак отваряш с това копче и поставяш приборите и съдовете на лентата. Тя си ги отнася. Ще трябва да се учиш, защото тук всеки сам се обслужва.
— Да, много трудно живеете — подигра го Ники Лудото. — Автомати ви обличат и перат, автомати ви готвят и мият…
— Всяко време си има своите трудности, дядо Николай. Ще се запознаеш и с нашите. А космосът е безмилостен към човека и който живее в него, той винаги работи тежко и с постоянен риск за живота си. Но щом тук не ти харесва, ще се върнеш после в лагера — не му остана длъжен студентът. — Нали видя, там се живее, както са живели някога най-бедните хора на Земята. Хайде, излапвай си яденето и… в кревата, защото ни чакат!
След малката закуска той го настани в стаята на Села и му показа как се гаси осветлението. Леглото под него веднага започна лекичко да се люлее и сякаш в самия му мозък зазвуча тиха приспивна музика. Николай искаше да и се възпротиви, да прекара още веднъж пред очите си всичко видяно и чуто досега, но това легло го омагьоса и само след няколко мига той спеше.