Когато Сашо дойде да го събуди, той тъкмо развеждаше Нуми из подлунния град и гордо й казваше:
— Ето, виж как живее сега нашето човечество! Вие там, на Пира, имате ли такива градове?…
8
НАЙ-ПОСЛЕ ДЪВКИТЕ ПОЛУЧАВАТ ПРИЗНАНИЕ. КАКВО Е ЗАТЪМНЕНИЕТО НА ЛУНАТА. НА НИКИ ЛУДОТО ОТНОВО МУ СЕ ХОДИ НА УЧИЛИЩЕ
В института Николай трябваше да предаде сега и пиранския скафандър, заедно с всичко в него. В последния миг той се сети да прехвърли прашката с кламерчетата и останалите му дъвки в новото си яке, но за беда го забелязаха. Жената която очевидно ръководеше дошлата от Земята научна групичка, му каза на разбираем руски:
— Не бива нищо да криеш от нас. Какво е това?
— Играчки, детски играчки — засрами се момчето. — Те не са от космоса, земни са — но единият от учените вече слагаше кламерче в ластика и той извика: — Внимателно! Не срещу хора, много боли!
— Значи е оръжие? — засмя се ученият.
Ники се засегна заради прашката си и каза на Сашо, който постоянно стоеше край него, за да превежда.
— Ако искат да знаят, то ни спаси живота на планетата на звездните.
Разбира се, че излъга, защото не прашката, а газовото пистолетче бе ги отървало, но не му се разделяше с нея. Студентът-възпитател обаче най-безцеремонно я прибра в джоба си.
— Тук не ти трябва, пък в учебния музей ние си нямаме такъв експонат.
Наложи се да им даде и дъвките. Учените пак се смяха, като им демонстрира как се надува балонът, но после му обясниха чрез Сашо, че човечеството може би е сбъркало, като е забравило това забавление. Макар и не особено красиво, такова дъвчене сигурно би било полезно за човека навсякъде, където гравитацията е слаба, та да не се отпускат челюстните и лицевите му мускули. И Ники се зарадва, че човечеството ще осъзнае тази своя грешка, че вече му помага в по-нататъшното развитие.
Той подробно им разказа каквото знаеше за пиранския скафандър. Показа им как се подменят резервните патрончета с въздух, вода, с хранителните хапчета, обясни им коя от тръбичките в шлема за какво служи. Студентът, който на ръст беше почти колкото него, предложи сам да го изпробва навън и Ники му помогна да го облече. А на самия него, сигурно пак от автомата за дрехи, бързо намериха подходящ лунен скафандър. Той беше много по-хубав и по-лек от тези в лагера, но въпреки това „губеше по точки“ в сравнение с пиранския, както се изразяваха някога на Земята.
Този път те не минаха през голямата гара, откъдето бяха дошли, а подлунното влакче ги откара в някакво помещение, където почакаха да бъде изтеглен въздухът и чак тогава пред тях се отвори една голяма металическа врата. Извървяха двайсетина метра в полутъмен тунел и стъпиха на повърхността на Луната.
Светлината го заслепи, но лицевото стъкло на шлема му веднага потъмня и Ники видя пред себе си огромни бетонни площи, сред които се извисяваха като къртичини множество купести постройки. Някъде в далечината се вдигаха и слизаха разноформените и разноцветни планетолети, подпалени като празнични красиви ракети от невидимите лъчи на слънцето.
Да, лъчите му бяха невидими, защото тук нямаше атмосфера. То приличаше на грамадна, поразмазана огнена топка, залепена сред звездния безброй, но въпреки това обливаше Луната с такава светлина и жар, от която само скафандър можеше да те спаси.
Студентът заподскача предпазливо, въртеше се, опипваше тялото си, облечено в тънкостенния пирански скафандър и непрекъснато говореше на руски. Изглежда, предаваше наблюденията си на учените, които също бяха настроили своите предаватели на пиранската вълна. Ники нищо не разбра, но гласът на момъка звучеше възторжено и той изпита гордост, сякаш сам бе направил този вълшебен скафандър.
Ето че в шлемофона му се обади и жената. Пак неразбираемо. Сашо й отговори и Ники видя, че тримата учени си тръгнаха.
— Ние ще останем още мъничко. Да ти покажа нещо — каза му Сашо на български и го повика при себе си.
Той вдигна ръка нагоре и Ники отново видя Земята. Огромна, но силно потъмняла, тя бе се приближила съвсем близо до слънцето.
— След малко ще влезем в сянката й. Тя ще мине между нас и слънцето.
Земята се движеше необикновено бързо и ставаше все по-черна. Но може би не тя, а Луната се движеше толкова бързо, защото нали тя обикаляше и около Земята? Сега това е нощната й страна и там всичко спи, помисли си Ники и пак му стана тъжно. Но, чакай, чакай, нали щом те влязат в сянката й, значи ще има лунно затъмнение и сигурно на Земята ще наизлязат да го гледат, както бе го наблюдавал той някога… Земята бе захапала вече единия край на огненото кълбо и постепенно го поглъщаше. Лунният хоризонт почерня, дойде съвсем близо. Чернотата се носеше насреща им като стена, чийто край се сливаше с космоса. Скоро достигна бетонните постройки и те се размиха в нея. От слънцето бе останал само един крив нажежен до червено въглен. Скоро изчезна и той, а мракът връхлетя и върху момчетата, но лицевото стъкло на шлема му веднага изсветля и Ники видя едно необикновено зрелище. Земята, покрила цялото слънце, приличаше на черна дупка, около която буйно пламтяха розови и оранжеви огньове. За миг дори се уплаши, защото сякаш не тя, а слънцето бе погълнало родната му планета, но пак си рече: Чакай, чакай! Та това всъщност не е лунно, а слънчево затъмнение! Или може би то за Луната е слънчево, пък за Земята е лунно? Но щом за нас тук сега Земята е такава черна, значи може би е и земно затъмнение… Буф — въздъхна той неволно с пиранското възклицание на Нуми. — Такава бъркотия е в космоса с тая негова относителност на всичко!…