Лекотата в телата им си остана и след като стъпиха на планетата. Вярно, не беше както онази безтегловност, в която ставаш безпомощен, ако нямаш опора, но почвата под тях сякаш се огъваше и ги караше да залитат. Нуми съобщи, че гравитацията тук била значително по-слаба, отколкото на Земята и на Пира. Вероятно бе питала своя електронен мозък за това явление.
Този път Мало не отлетя веднага, както от планетата на звездните. Или не се боеше, че някой ще го види — значи тук нямаше хора, — или изчакваше да разбере дали планетата ще им се хареса.
Далечни, нежно сини планини ограждаха хоризонта й. Тревата стигаше до над коленете им. Близката гора обаче ги плашеше с необикновено високите си дървета и със зверовете, които може би криеше.
— Нуми — попита земното момче, — дали имам още газ в пистолетчето?
Две пирански пистолетчета с упойващ газ бяха единственото им оръжие. Мало не разрешаваше да се отива въоръжен при друга цивилизация. На планетата на звездните той не пусна Ники навън, докато не остави джобното си ножче. Ники успя там да изнесе само прашката с телените кламерчета и тя му свърши добра работа сред босоногите звездни хора, но иначе не беше никакво оръжие.
Гласът на Нуми отвърна в шлемофона му:
— Сигурно. Ти не изразходва много, когато напръска звездните.
— Ама как само ги натръшках, а! Црък в носа и шаат!
Пира беше миролюбива цивилизация и затова бе създала само оръжие, което упойваше, а не убиваше.
— Смукни от втората тръбичка! — нареди му Нуми.
Езикът му я напипа в долната част на шлема и Ники всмукна две глътки от предпазващия серум. Дори и на Пира лекарствата имаха неприятен вкус. Изглежда, това също бе закон на Вселената. През това време Нуми съсредоточено гледаше лентата с мъничките уредчета на ръкава си. Ники също погледна своите. Температурата тук позволяваше да се ходи дори гол, но показателят за въздуха бе сменил цвета си, което означаваше, че не бива да се свалят шлемовете. Какъв ли въздух дишаха тая толкова висока и тучна трева, тия огромни дървета? Защо Мало ги бе довел на такова опасно място?
— Имаме си достатъчно въздух в скафандрите — рече в шлемофона му гласчето на Нуми. — А тия невиждани зверове, дето мечтаеше за тях, щом ще са толкова различни и непознати, сигурно не дишат същия въздух като нас. Но ако искаш, да се връщаме.
— Ха, мечтал съм! Аз само така го рекох — отвърна Ники и изтръпна. Значи тя бе чула и предишния му укор към Мало, а сега сигурно бе си помислила, че се е уплашил. — Нуми, включен ли е електронният ти мозък?
— Разбира се. Тук ще ни трябва, а през шлема няма как да го включа.
— Ти ми обеща да не подслушваш моите мисли!
— Без да искам. Защото си наблизо. А сега не улавям и никакви други излъчвания.
— Трябвало е да ти измислят някое приспособление, което и отвън да го включва. Колко му е? Едно лостче, което ще натиска…
— Там, където отивахме с татко, щяха да ми направят такъв шлем. А тези са обикновени, за пътнически космолети. Хайде, решавай!
И тук, както на планетата на звездните, момичето нему предоставяше водачеството. Въпреки двата си мозъка.
— Нека я разгледаме! — отвърна малко надуто Ники, макар да знаеше, че тя сега улавя излъчванията на неговия мозък, та, колкото и да си придава храброст, пак ще познае, ако го е страх.
Но нима е толкова осъдителен и срамен? Пред неизвестното човек винаги се бои. И героите стават герои именно защото преодоляват страха си. Ако им е все едно какво ще стане с тях, това няма да е никакво геройство. Защо тогава ние мъжете толкова се срамуваме — разсъждаваше Ники, докато вадеше от джоба си вълшебното пиранско острие за рязане. И вече не се боеше, че тя може би чете мислите му. — Момичетата как не се срамуват, пък са винаги сто пъти по-страхливи от нас. Те май са по-естествени, не са такива фукльовци…
Той погледна към своята междузвездна спътница, но не видя лицето й, защото тя бе се навела и разгръщаше високата трева. Сигурно бе отгатнала намерението му пак да издигне пирамида от чимове, та да познаят мястото, където трябва да се върнат, и искаше да види дали в тревата няма някакви животинки. Така бяха направили на планетата на звездните.
— Питах го ще чака ли, или ще отлети, но не съм сигурна в отговора му — каза момичето. — Не вярвам да ни изостави.
— Да направим все пак една пирамидка — настоя Ники. — Ще ми помогнеш ли, та по-бързо…
— Сам, Ники! Моля те — викна момичето. — Тук не може да няма животинки.
Трябваше да се уважават нравите на чуждите цивилизации, а пиранците не си позволяваха да убиват по никакъв повод каквото и да било. Момчето отгърна с две ръце тревата. Около корените й не се виждаха ни насекоми, ни червейчета, но може би имаше в пръстта? Като изпитваше едно непознато му досега угризение, той приближи острието, премести леко копчето и изтегли първата черта. Почвата мигом се стопяваше под невидимия лъч на пиранския инструмент. Щом очерта първия квадрат, Ники събра тревата на сноп и я издърпа. Чимът се откърти. Беше много голям, а почти не тежеше в ръката му. Обърна се, за да й покаже, че и под тревата няма нищо живо, което да е пострадало, но момичето бе си намерило друго занимание. То подскачаше високо, премяташе се във въздуха като цирков акробат над трамплин, а между два поредни скока се отдалечаваше с летящи крачки към гората.