По дългия коридор, който извежда навън, срещам двама души: единият е мистър Бароу, когото отдалеч виждам как отскача на дебелите си гумени крака и който спира на две крачки от мен, свежда лъскавия си череп и ми прошепва поверително, че дежурният екип за спермата ще дойде у дома в 9 часа вечерта и се надява да го посрещна добре. Уверявам го, че всичко ще бъде наред и се обръщам, за да го проследя с поглед — толкова много ме изненадва походката му, на която досега не бях обърнал внимание. Вратата на столовата поглъща най-после огромния му задник и аз продължавам пътя си. Не оставам за дълго сам. В другия край на коридора се появява мисис Бароу. Още щом я съглеждам, свеждам скромно очи, както подхожда на един ОМ, съзнаващ двойната си малоценност — на мъж и на пълноценен мъж — в един свят, в който всичко му напомня, че е излишен. Но в същия момент, в който притварям със смирение клепачи, задържайки в зрителното си поле само долната половина на мисис Бароу, която приятно се полюлява към мен, какво ли ме прехваща, та се изправям, стягам рамене, удрям ток, с една дума „наперчвам се“, както би казала отвратителната Одри. Толкова по-зле, тялото ми поне не лъже! Не, то наистина не лъже, защото тъкмо когато се разминавам с мисис Бароу, вдигам очи, поглеждам я и веднага съм възнаграден — попадам под прекия удар на поглед и усмивка, които сами по себе си са толкова разбираеми, че биха минали и без допълнителното пояснение на докосването с ръка.
Благодаря, мисис Бароу. По всяка вероятност нищо няма да излезе от тези сигнали, отправяни от един кораб към друг в блувилската нощ, освен това аз съм старомоден, не съм по прелюбодеянията, а що се отнася до вас, почти съм сигурен, че нямате никакви сериозни намерения — просто малка игра за мое утешение. Точно преди погледа и усмивката вие се обърнахте назад, съвсем по хлапашки, за да видите дали сте сама. Невинна закачка, нищо повече. За един кратък миг повдигнахте похлупака на задушаващата правоверност. И сега се чувствувате по-добре, и аз — също, но същевременно започвам да се питам докъде ли се простират разклоненията на женската съпричастност към „ние“ и дали именно вие не предупреждавате Таралежа за точните дни на претърсванията.
Отивам на тенис-кортовете да поощря за няколко минути подвизите на Дейв с присъствие и с глас и пак се връщам в лабораторията. Там ме чака неприятна изненада. Накарах Грейбъл да приготви три дози ваксина — за Смит, за Пиърс и за мен, а намирам само две. Вик-вам Буридж по вътрешния телефон. Идва веднага, сигурно е чакала пред апарата.
— Буридж — подхващам аз, още щом затваря вратата, — освен мен вие единствена имате ключ от кабинета ми. А току-що забелязах, че е изчезнала третата доза ваксина.
— О, моля ви! — отвръща тя с престорена веселост. — Не гледайте като полицай. Никак не ви прилича. Няма нищо загадъчно. Аз взех третата доза.
Не мога да повярвам на ушите си.
— Вие сте я взела?
— Да, аз.
— Без мое разрешение? Без да ме питате? Това е нечувано! Започвам да се съмнявам дали все още аз ръководя тази лаборатория!
— Хайде, хайде, докторе, не кипвайте! Никой не ви оспорва научното ръководство на лабораторията.
— Буридж, веднага да върнете ваксината!
— Невъзможно е — отвръща тя с най-ведър вид. — Вече е използвана.
— Използвана! — вдигам аз ужасено ръце — От кого?
— Ще ви кажа след няколко минути.
— Но знаете ли, че е много опасно! Че все още не може да се гарантира безвредността на ваксината!
— Лицето, което я прие, е наясно с всичко. То доброволно се подложи на опита.
— Името му, Буридж! Искам веднага да ми кажете неговото име! Това е толкова сериозно! Зад гърба ми стават направо отвратителни неща в тая лаборатория!
Очите на Буридж променят израза си и стават съсредоточени:
— Седнете, докторе. Аз по начало смятах всичко да ви кажа — започва тя доста притеснено. — Съжалявам, че така лошо се стекоха обстоятелствата и установихте изчезването на ваксината, преди да успея да говоря с вас. Всъщност изчезването е част от решенията на „ние“, които пряко ви засягат.
Вдигам вежди и сухо изричам:
— Любопитен съм да ги узная!
— Отнасят се за лабораторията и също (казано е не без усилие) — за личния ви живот.
— А, чудесно! — възкликвам аз и опирайки длани върху бюрото, се изправям. — „Ние“ се разпорежда едновременно и с професионалния, и с личния ми живот! И решава без да ме пита: дори не са ме повикали на обсъжданията, чийто обект съм бил аз!
— Няма мъже в съветите на „ние“ — отвръща с равен глас Буридж.