— Ядосан ли сте, докторе?
— Да съм ядосан, защото сте крила от мен генералните цели на „ние“ ли?
— Не. Заради всички ония неприятни неща, които ви наговорих.
— Кои по-точно?
— Всички.
— Не може да се каже, че щадяхте много чувствителността ми.
— А, значи признавате, че сте чувствителен!
— Да. Можете да добавите и този недостатък във вашия списък.
— Извинете, докторе. Аз пак започвам. Обикновено не съм толкова хаплива.
Настанява се от другата страна на бюрото, отхвърля назад червените си коси и казва с потрепващи до млечнобелия й врат обици:
— Знаете ли, трудно е да се живее така, едновременно много близо и много далеч…
Не довършва изречението.
— И за мен не е чак толкова лесно.
Изправя се на стола и опасна светлинка блясва в синьото на очите й.
— За вас не е същото! Вие си имате компенсации! Например една колибка в гората.
— От кого сте научили това нещо?
— Потвърждавате ли го? — зениците й се разширяват.
— Да.
— Съобщи ми го Рита. Но все пак е само хипотеза. „Имам чувството, каза ми Рита, че нашият малък жребец е прекарал доста бурна нощ в колибата.“
— Благодаря за „малкия жребец“ и по-специално благодаря за „малкия“. Бива ви за обидни цитати.
— Потвърждавате ли „доста бурната нощ“?
— Благодаря и за клопката, която ми поставихте. Приемах угризенията ви за чиста монета.
— Общо взето, докторе — просъсква тя, — вие се оказвате мъж на всички жени…
— Това е лъжа — възразявам аз. — Не съм Дон Жуан. Никога не съм мамил Айлийн…
Но не мога да кажа същото за Анита и затова замълчавам. Буридж долавя веднага недомлъвката, прочитам го в буреносния й поглед. И изведнъж си давам сметка какво правя: оправдавам се за личния си живот пред жена, която не ми е нито годеница, нито съпруга! За кой ли път съм се оставил да ме подведат. Буридж отхвърли с презрение моите обвинения и успя да наложи своите, заставяйки ме да заема отбранителна позиция. Изправям се ядосан, обръщам й гръб и се заглеждам през прозореца.
А има твърде малко приятни неща за гледане. Бараки, телена ограда, наблюдателна кула и между бараките онова, което някога е било зелена ливада и което снегът, после продължителният дъжд и непрекъснатото движение на хората са превърнали в кална пътека. Сиво небе, надвиснали облаци, меко време. Имаш усещането, че живееш в сивкав памук.
Обръщам се и й казвам:
— Буридж, моля ви, да оставим този разговор.
Изгарящ поглед.
— Колко е лесно! Особено когато се има пред вид, че на всичкото отгоре тази вечер ще имате посещение.
— Какво посещение?
— На най-голямата уста в Съединените щати!
— Кога го научихте? — трепвам аз.
— Тази сутрин.
Значи, го е узнала преди мен! И от кого? От някоя телефонистка ли? А телефонистката би ли могла да знае и дните на претърсванията? Не мисля. Всичко според мен сочи мисис Бароу като „антената“ на „ние“ в администрацията на Блувил.
Поглеждам часовника си.
— Изтекоха пет минути, Буридж, да минем на сериозните неща.
Тя трепва при „сериозни“, но не казва нищо. Виждам по дишането й, по сведените очи, по сковаването на тила, че прави усилие да се овладее. Замълчавам.
Когато повдига клепачи, синият й поглед изглежда тревожен.
— Докторе — казва тя след известна пауза, — това, което трябва да ви съобщя от отнасящите се до вас решения на „ние“ няма да ви хареса.
— Добре. Ще се опитам да бъда сдържан.
Поглежда ме със съмнение.
— Но така или иначе аз съм тук, — насилва се тя да се усмихне, — за да посрещна удара.
— Толкова ли е лошо?
— Никак не е лошо. Но ще ви бъде трудно да приемете разпорежданията.
Мълчание.
— Да започвам ли? — пита тя с видимо смущение.
— Да, разбира се — отвръщам нетърпеливо.
Замълчава и започва с глух и леко треперещ глас:
— И така, има две решения, едното се отнася до ваксината, а другото — до личния ви живот.
— Вече го казахте.
— С кое да започна?
— С ваксината.
Тя успява да превъзмогне притеснението и вълнението си и лицето й става непроницаемо. Но не и обиците й. Добре ми е познато едва доловимото им потрепване.
— По отношение на ваксината са взети две решения — заявява тя с обичайната си методичност. — Първо: „ние“ не желае вие пръв да се ваксинирате. Второ: ако се докаже безвредността на ваксината, „ние“ ви забранява да си инжектирате вирус на енцефалит 16.
— Но това просто не е за вярване — казвам аз след като най-после отново съм способен да говоря и се изправям. — Давате ли си сметка какво иска от мен „ние“? Безсрамно погазване на правилата на медицинската етика! Аз, ръководителят на изследванията, да прехвърля на други риска от решаващия опит.