За мое голямо облекчение още от пръв поглед установявам, че Грейбъл е само припаднал. Пиърс се е заблудил, защото е вирусолог без голям клиничен опит: в случая нищо ни най-малко не напомня за дълбоката кома или поне за пълното вцепенение, което е първоначалното проявление на енцефалит 16. Лицето на Грейбъл не е отпуснато. Клепачите мигат, устните мърдат, тялото потръпва, главата се люшка ту на една, ту на друга страна. А и Грейбъл не е загубил напълно контрол над тялото си, защото е останал седнал или по-скоро се е свлякъл на един стол.
— Падна ли? — питам аз.
— Не — отвръща Пиърс. — Оплака се, че му се вие свят и че не вижда добре, седна и загуби съзнание.
— Помогнете ми — обръщам се аз към него — да го смъкнем на пода.
След като го полагаме на равно, разкопчавам яката на ризата му, разхлабвам връзката и разтривам с длан горната част на гърдите му. Една ръка ми подава шише със спирт, наливам повече в шепата си и продължавам да го масажирам. Той отваря очи и казва със слаб далечен глас: Благодаря.
— Идва на себе си — обажда се женски глас зад мен.
Поглеждам Пиърс и тъкмо да кажа нещо за ваксината, зървам Крофорд. Спомням си съвсем на време. Ние сме в „нейното леговище“ и тя ми подаде шишето със спирта.
— Дайте аз да продължа — казва ми Пиърс.
Изправям се и поглеждам Крофорд.
— При вас ли стана?
— Да — отвръща тя и веднага, както точно го бе казала Буридж, прибира корем и изпъчва гърди. Колко странно. Тази уловка сигурно е имала досега своето въздействие върху мен, но аз не съм я забелязвал.
Сега вече съм напълно спокоен за Грейбъл и поне веднъж — и за последен път — имам чудесната възможност да погледам Крофорд. Клевета, Буридж! Косите й не са мръсни. Но вярно е, че с тях предизвикателно закрива хубавите си черни очи. Жалко, че момичето си отива.
— Как стана, Крофорд?
— Доктор Пиърс ви обясни — намесва се рязък глас.
Не е необходимо да се обръщам. Познавам от къде иде ударът. Това е моята лъвица, разтърсваща грива.
Крофорд обаче няма да се остави да й отнемат ролята, колкото и малка да е тя. Закършвайки снага, тя ми разказва същото като доктор Пиърс — само че по-многословно.
Буридж отново се намесва.
— Доктор Грейбъл дойде напълно на себе си.
Обръщам се.
— И си възвърна цвета — допълва Пиърс.
А самият Пиърс е строго безцветен. Косите му са повяхнало руси, очите — измито светли, миглите — бели. И докато се навежда над болния, кръглото му, отпуснато, без твърди очертания лице се оказва в пълен контраст с главата, като острие на нож, на Грейбъл.
Грейбъл премигва безкрайно, успява най-после да ме зафиксира и прошепва с отпаднал и безизразен глас:
— Дозата може би трябва да се промени.
Очите на Буридж ми посочват Крофорд и ми отправят тревожен сигнал. Припряно казвам:
— Не говорете. Почивайте. Крофорд, бихте ли ми донесли слушалките?
— Да, докторе — отвръща тя с готовност.
И излиза, веднага последвана от Буридж, която очевидно няма намерение да я остави да влезе сама в кабинета ми; Пиърс затваря внимателно вратата след тях.
— Не бях забелязал Крофорд — обажда се Грейбъл с поукрепнал глас.
Той изплува вече от адинамията си и с всяка измината секунда съзнанието му овладява все по-широки зони от мозъка. Гледам го разбиращо, но се въздържам от каквато и да е забележка. Не знам дали подслушвателят тук е свързан с кабинета на Буридж.
Тръпнеща и извиваща снага, Крофорд се връща със слушалките и ми ги подава така, че да ме докосне по ръката. Стоя със сведен поглед като девица. Приклякам на едно коляно на пода. И докато прислушвам Грейбъл, влиза и Буридж с чаша кафе в ръка.
— Изгубвал ли сте и друг път съзнание, Грейбъл? — питам аз с професионален тон, нали всички ще се преструваме.
Той ми се усмихва с поглед:
— Да, случвало ми се е.
— Трябва да внимавате — продължавам аз с грубовата загриженост. — Никаква преумора. Лягайте си рано. Спортувайте, — и додавам с усмивка, — по-малко кафе.
Леката шега разведрява атмосферата. Двамата с Пиърс изправяме Грейбъл на стола, малките му черни очи искрят от благодарност и той започва да отпива на малки глътки предписаното му от Буридж кафе.
Не този следобед ще узная решенията на „ние“ за личния ми живот, защото считам за необходимо веднага да проведа в кабинета си малко съвещание с Пиърс и Смит, по-късно идва и Грейбъл, съвзел се вече, струва ми се, напълно. Буридж не присъствува, но сигурно е до подслушвателния апарат в малкия си кабинет.
Най-забележителното в нашия разговор е отсъствието на какъвто и да е намек, че доктор Грейбъл не е „А“. Не държа да признавам пред Пиърс и Смит, че не го знаех и че не са ме предупредили, че Грейбъл първи ще изпробва ваксината.