Давам на срещата ни съвсем конкретна насока. Ваксината е приготвена от гнойна маса с намалена вирулентност след определен престой и е трудно да се каже само след един, единствен опит върху човек дали вирулентността трябва още да се намали, или дозата е в по-голямо количество, или пък е необходимо да се прибавят и антисептици към препарата. Решението, до което стигаме, далеч не е категорично. Истината е, че ние просто опипваме и предпочитаме да заложим на сигурността, защото реакцията у Грейбъл много ни стресна. Ще приготвим нова ваксина от по-дълго престояли срези и ще проверим върху кучетата дали е безвредна и дали действува ефикасно.
Докато трае нашата малка конференция, аз се заглеждам в Смит много по-настойчиво отколкото съм го правил досега. Отдавна подозирах, че Грейбъл е изпаднал под зависимостта на „ние“. Подозирах, че и Пиърс не може да не бъде повлиян в това отношение от силната личност на жена си. Но от Смит никога не съм очаквал съпричастност към едно антибедфордистко движение. А ето че тази съпричастност съществува, тъй като той знае и за ваксинирането на Грейбъл, и за фалшивата му самоличност.
Това именно ме изненадва. Като се започне с името му, Смит е самата обикновенност. Макар и да прелива от онези полезни добродетели, без които нито едно общество не би просъществувало повече от осем дни, той не се набива в очи, свит и безличен, което напълно се покрива и с външния му вид. Физиономията му е от ония, които веднага се забравят, дори и сто пъти да сте ги виждали. На всичкото отгоре е и неженен и лека-полека напълно се е враснал в самотата. Говори малко, усмихва се рядко, не спортува, изчервява се, когато Буридж го заприказва, и тя твърди, че не се е оженил, защото никога не му е достигнала смелост да ухажва жена. Тъкмо в това е парадоксът. Изведнъж да се хвърли в опасностите на един таен заговор и да се бори, той, самотникът, та отново да пребъде човешката двойка.
Свършваме разговора, Смит и Пиърс си тръгват, а аз задържам Грейбъл и му казвам:
— Благодаря. Поехте вместо мен голям риск.
Той се усмихва и дългото му строго лице просветва.
— Няма защо да ми благодарите. Както ви е известно, първоначално бях привлечен от „ние“, за да ви изместя.
Кимвам утвърдително, макар да ме учудва това „за да ви изместя“. Не знаех, че изместването ми е било така добре обмислено.
Грейбъл кратко пояснява:
— Когато „ние“ реши да се споразумее с вас, трябваше все пак да ме използува за нещо.
— Но вие сте били и продължавате да бъдете много полезен в лабораторията!
— Не повече от Смит или Пиърс — отвръща той със скромност, която, странно, ми прозвучава искрено. И додава — във всеки случай фактът, че официално съм „А“, бе голямо предимство в очите на „ние“, за да изпробвам ваксината, без Бароу да разбере.
Повдигам учудено вежди:
— Какво предимство? Не разбирам.
— Ако опитът завършеше зле, можеха лесно да скрият причината за смъртта ми, а от там — и самия опит. Никой не би се усъмнил, че един „А“ ще изпробва ваксината срещу енцефалит 16.
Изумен съм и от дълбоката хитрост на „ние“, и от спокойната смелост на Грейбъл, който е приел да бъде „полезен“ дори след смъртта си.
Умълчаваме се и двамата, после аз го поглеждам. Бих искал да му стисна ръка, но ме възпира театралността на подобен жест, толкова необичаен за нас. Затова само го потупвам по рамото и му казвам:
— Олекна ми, когато отворихте очи!
— И на мен! — разсмива се той.
Разсмивам се и аз. Никога не съм предполагал, че Грейбъл притежава чувство за хумор. И тъй, докато се гледаме и се смеем, у нас се надига неочаквано и топло приятелско чувство.
Веднага щом Грейбъл излиза, усещам как умората се стоварва върху мен, чувствувам и стомаха си празен и поглеждам часовника си. Време е за столовата. След седем часа не сервират вечеря. Заключвам кабинета и минавам при Буридж да й оставя ключа. Тя също има ключ, но настоява и смятам съвсем основателно, и двата да са при нея през нощта. Тя винаги последна си отива от лабораторията и поставя найлонов конец върху ключалката, за да разбере дали някой не е влизал в мое отсъствие. На следващия ден е неизменно там, в 7.00 часа, за да отвори на чистачките, и не мръдва, докато те не си тръгнат.
— Лека нощ, Буридж, — казвам аз и пущам ключа в шепата й. — Продължението — утре.
— До утре, докторе, — отвръща тя смутено.
Предполагам, че е трябвало да събере цялата си смелост, за да ми предаде решенията на „ние“, отнасящи се до личния ми живот, и е много разочарована от отлагането за следващия ден.