След като приключвам бързо със скромната си вечеря и слагам Дейв да си легне, ослушвам се за камионетката на Бес. И още щом долавям бръмченето, скачам да предупредя гостенката да не вдига много шум. Напразно, разбира се. Появяването й е, както винаги, далеч не дискретно.
Странно как всичко в Блувил се превръща в рутина. Рикардо пак се е настанил в кухнята пред чаша уиски, и аз вече дори не трепвам, когато Бес ми заявява — а тя го прави всеки път, — че ще ми „издаде билет «първа класа» за рая“. Трябва да кажа, че моята представа за рая не е толкова сгъстена и толкова краткотрайна. Това съвсем не означава, че пренебрегвам удоволствията, колкото и дребни да са те. Нещо, за което Бес ме поздравява след малко.
— Ти поне — усмихва ми се тя с голямата си здрава и ослепителна уста, — ти си мъж „натюр“. Не усложняваш нещата. А оня стария кретен! Само кат’ ме види и веднага прави една физиономия! Сякаш го обиждам! Да не съм измислила аз банката за сперма! Досега при мен беше, общо взето, истинско прахосничество! (Разсмива се). Не съм мислила да скътвам нещо настрани! Шантава работа са тия банки! Е, не критикувам де, не! Нали сега печеля хляба си в служба на науката. Туй трябва да разбере старецът. Кат’ колега към колега. Ами жена му! Представяш ли си, тя върши цялата работа вместо мен! Хем ме засяга, хем ми се сърди! Защото виждам чурката на мъжлето й. Ами нали трябва да я видя, за да прибера „спестяванията му“! Ама къде ти! С изключение на теб, никакво уважение! С дългия швед пък е още по-лошо! Страшен е тоя тип, док! Върховно презрение! Нито дума! Все едно, че мен ме няма! А кат’ започна, истински труп! Губя лудо време!
Когато отиваме при Рикардо в кухнята, заварваме го да плаче, облакътен на масата пред празната чаша.
— Боже господи! — възкликва Бес. — Кой ми лепна такъв шофьор! Изчезна ли за пет минути и почва да хленчи!
— Не за това, мис Бес — отвръща той и сълзите се стичат по бузите му, — ами чух доктора. И си спомних.
— Ами да не си слушал, нахалнико — срязва го Бес и сяда до него, като го прихваща през раменете. — Док, налейте му още едно и не забравяйте и мен. Горкият човечец — додава тя, изважда носната му кърпа от джоба на панталона и му изтрива очите — не мож’ да го преглътне. Все ще му застава, че не го бива повече!
След което се разсмива, а Рикардо казва с достойнство:
— С това не бива да се шегувате. Сеньор — обръща се той към мен, — аз би трябвало по-добре да го разбера, когато се любех с жена ми в Пуерто Рико, стигах до такова удоволствие, че събуждах целия блок. И знаете ли какво правеха тогава съседките? Разтърсваха мъжете си и им казваха: „Чуваш ли! Рикардо! А, ти мързеливецо, спиш!“ И нали е въпрос на чест, и те започваха! Така че, сеньор — заключава гордо той, — правех услуга на всички.
Сълзите се стичат по бузите му.
— Айде, не мисли повече за туй — казва му Бес и придърпва главата му до рамото си. — Може пък, кат’ свърши епидемията, да ти присадят от някой пукнал в автомобилна катастрофа ония чаркове. Може да стане, нали, док?
— Не е невъзможно по принцип.
— Ташаци на гринго! — презрително възкликва Рикардо. — Че какво ще ги правя аз!
— Ах, ти невъзпитани човече — плесва го Бес леко по бузата. — Ами и докторът е гринго.
— Докторът не е гринго: казва се Мартинели — възразява той, като ми отправя през сълзи съучастническа усмивка, детинска и чаровна.
— Хайде, пий — подканя го Бес и допира чашата до устните му.
Той започва да пие. Пие на малки глътки, но лакомо и продължително, сякаш смуче биберон. И щом пресушава чашата, Бес едва успява да я остави на масата, затваря очи и моментално заспива като бебе.
— Ето на! — обажда се тя. — Сега трябва аз да седна на волана! И туй ми било шофьор! — И повдига рамото си, на което Рикардо е отпуснал глава. После ми казва:
— Да не ме чакаш следващата седмица, док, няма да дойда! А по-следващата, знайш ли кога ще цъфна? В неделя! Да не повярваш! А го прочетох в заповедта, черно на бяло! Да ме карат в неделя да работя! В деня господен! Голям срам! Знам, сега е за науката! Ама все пак! Наука, не наука, к’вото и да ми разправяш, сексът си е грешна работа! А аз в неделя никога не съм я правила тая работа. Не се моля, не, аз спя! Така си почитам празника.
След което отпива от уискито, оставя полека чашата на масата и поглежда Рикардо, отпуснал глава на рамото й.
— Голяма тежест ми е туй типче — казва тя без злоба. — Сякаш съм с пранги на краката. И все ме вкисва с тия негови сълзи и повечето време аз избачквам неговата работа. Ама нямам сърце да направя рапорт срещу него. Никога. Ще загуби мястото си. И к’во ще стане тогава с жена му, с цялото му котило в Пуерто Рико? Без да броим туй, че и на мен ми разваля настроението, защото ми е жал за него. Разбираш ли, док, на бедняк като Рикардо, на истински бедняк, к’во друго удоволствие му остава в живота освен оная работа?