Ала защо да й казвам всичко това? Тя го знае не по-зле от мен. И на нея, и на мен винаги ни е ясно какво се крие зад думите ни. Предпочитам да поговорим за друго.
— Буридж — подхващам аз след кратка пауза и я поглеждам право в очите, — давате ли си сметка какво ще стане тук, когато замина с ваксината? Ще има разследване, разпити. И вас ще замесят.
— Не само мен — отвръща тя спокойно, но без да сяда. — И Пиърс, и Смит, и Грейбъл. Трудно ще бъде да не ни заподозрат в съучастничество.
— Вие бихте могли да не знаете, че в отчетите си до Бароу съм омаловажавал изследванията ни.
— И да не знам за вашите опити? Аз, която отговарям за кучетата?
Замислям се.
— Бих могъл, преди да избягам, да подготвя отчет и той да бъде съвсем достоверен, само ще изместя хронологическия ред на опитите. А вие да направите така, че да речем точно в деня на бягството ми да го предадете на Бароу. Той ще ви послужи за алиби. И на вас, и на всички останали.
— Да — поклаща тя глава, — добра идея!
После ме поглежда с неопределен израз и замълчава.
— Кога смята „ние“, че трябва да бягам? — питам аз след малко.
Лицето й се изопва:
— Колкото се може по-скоро.
Не знам какво да мисля в момента за този неин израз и тъй като продължаващото мълчание ме обърква, решавам да се измъкна с лека шега:
— Е, тогава скоро ще се отървете от един отвратителен котарак.
Явно обаче, сбъркал съм. Лицето й трепва, сякаш съм й ударил плесница. Пребледнява. И с изумление виждам как запърхват клепките й и очите й се наливат със сълзи. Обръща ми гръб и без да продума, тръгва някак вдървено към вратата.
— Буридж! — скачам аз.
Излиза. Но няма да затръшне вратата. Не, познавам добре своята Буридж. Като не може да обуздае чувствата си, владее поне нервите си. Вратата се затваря полека, безшумно. Както се обръща страница.
Оставам прав зад бюрото с празни ръце. Чувствувам се самотен.
Изтече почти седмица от бурната ми среща с Буридж на 9 юни. Това не означава, че престанахме да разговаряме, напротив. Така например още на следващия ден след бурята тя сухо ме помоли да й опиша с подробности посещението на Бес и Рикардо. Което и сторих, но се запитах дали такова любопитство от нейна страна не е мазохизъм. Оказа се, че не е; дълбокото внимание, с което ме изслуша, подробните въпроси, които после ми зададе, ме убедиха, че е целенасочено проучване и цялата информация, която измъкна от мен, ще бъде предадена на „ние“.
В петък, 12 юни, имаше претърсване в бараката на самотните жени и в събота сутринта намерих на бюрото си лаконична бележка от Бароу, в която ми съобщаваше, че лаборантката ми Крофорд е, цитирам, „заминала на стаж“. Желая ли, питаше Бароу, да й намерят заместничка.
В отговора си аз също се съобразявам с правилата на играта. Пиша, че съм изненадан от неочакваното й заминаване, протестирам, макар и умерено, че е станало така, съжалявам, че Крофорд не ме е предупредила и бих искал тя да се върне пак при нас. Но като се има пред вид колко много е напреднала нашата работа, не намирам за разумно да бъде заместена от друга.
И това по две причини, които, естествено, премълчавам. Първо, защото смятам, че лицемерно предложената „заместничка“ по всяка вероятност няма да се намери. Второ, защото ако се окаже все пак възможно да се намери, предпочитам да не включвам в колектива една непозната — в пълния смисъл на думата, — след като той така се е сплотил в общата работа. След заминаването на Крофорд шпионирането вероятно ще престане.
След като обличам отговора си до Бароу в съответната административна форма, която единствено му е достъпна, и тъй като вътрешният телефон не работи, отивам в кабинета на Буридж да й покажа писмото. Откакто бягството ми престана да бъде далечна вероятност, за да се превърне в план от първостепенно значение, Буридж, макар и все така енергична, помръкна по дух и по цвят. А тази сутрин забелязвам, леко изненадан, но и леко засегнат, наред със светналото й лице и радостния поглед и своеобразно оживление в цялото й същество. Горчиво си казвам, че жените са неразбираеми, ето, тя изглеждаше толкова жадна за моето присъствие, а вече е свикнала с мисълта за заминаването ми. Та, докато Буридж преглежда писмото с игрива усмивка (трябва все пак да имам пред вид, че заминаването на Крофорд няма да я потопи в меланхолия!), погледът ми обхожда спартанската стаичка, кажи-речи килер, и се спира точно над огнените й коси — на много пъстър стенен календар, който винаги е висял там. Но това, което забелязвам днес, ме изненадва. Датата 28 юни, неделя, е обградена с червено кръгче.