Буридж има очи навсякъде: на раменете, на гърба си, на тила си, на върха на главата си. И тъй както се е навела над писмото и оценява бюрократичните тънкости, улавя едновременно и изненадата, и погледа ми, обръща се и разбира. Веднага се изчервява (трудно е да го скрие с тази бяла прозрачна кожа!), издава смущението си с усилието, което прави, за да го прикрие, коментира припряно посланието ми до Бароу, говори много и много бързо и на края, без видима причина се изправя, в резултат на което, освен ако не е целяла именно това, ми закрива календара.
Като член от мъжки пол в „ние“ и следователно по-нискостоящ, аз се чувствувам задължен да проявявам известна сдържаност. Така че не задавам никакъв въпрос на Буридж. Но го задавам на себе си; какво толкова забележително трябва да стане на 28 юни, неделя, че тя грижливо да обгради с кръгче датата?
След един час отново се връщам в кабинета й, за да й поискам някаква справка. Но толкова съм погълнат от мислите си, че чак по средата на стаята вдигам очи и виждам, че я няма. Ще си отида. Отказвам се. Тук има някаква промяна. Шареният календар, единствената весела нотка в строгото помещение, е изчезнал. Не трябва обаче много да търся, за да го намеря: ей го, поставен върху бюрото. Приближавам се и се вглеждам: очертаното около 28-и кръгче е изтрито. А по-отблизо могат да се видят дори трошиците от гума и от хартия, и още по-отблизо — вдълбаното от острието на молива кръгче в календара.
Добре. И за това няма да задавам никакъв въпрос. Ще се опитам дори да не мисля повече за него. В края на краищата ще бъде още една малка загадка в присъщата за Блувил непонятност. Днес, между другото, е събота, денят, в който Хелсингфорт каза, че ще се върне. И докато отивам към столовата, тази мисъл ми пресича апетита.
Дейв ме е изпреварил и вече се е настанил на една маса с другарчетата си, до своята любимка Джоан Смит, у която отсъствието на ъгловатости е наистина забележително.
Докато търся свободна маса с подноса със скромния си обяд в ръце, за мое голямо учудване Мъч ми прави отдалеч знак да отида да седна при тях. Намирам местенце между нея и Стин, сякаш ми го е пазила. Необяснимата сръдня е свършила и отново се радвам на благоразположението й. Кръглото лице на Мъч, обградено от милите бели коси, прибрани покрай ушите в кок, излива потоци от нежност върху мен, дори Стин ми отправя няколко приятелски промърморвания, тъй както възмутено се оплаква от лошото време. Като го слуша човек, едва ли няма да повярва, че и температурата е расистка. Въпреки гъстите си бели коси, Стин стои с шапка на главата заради „течението“, уточнява той, а около врата си е увил вълнения шал, изплетен от жена му — нескопосно изплетен според мен, но преди всичко е важен контекстът. А контекстът особено днес ме затрогва. Завиждам на тази стара съпружеска двойка, чийто брак е непоклатим вече четиридесет години, но мисълта ми отлита към лошото и аз тъжно се питам какво ще стане с единия, когато другият умре, и дали ще може да продължи да живее след такова осакатяване един полуживот. И изведнъж аз ставам Стин и виждам Мъч положена, вдървена и бледа, на смъртното си ложе, а себе си — на колене пред нея, покрусен от загубата на една толкова добра, толкова грижовна съпруга. Картината така ме грабва, че усещам как в гърлото ми застава буца и подскачам, когато една пълничка и топла ръка — ръката на мъртвата! — се затваря над моята и нечий глас прошепва на ухото ми: „Хайде, хайде, Ралф, не правете такава физиономия, може би няма да позвънят днес!“
Не, тя не се заблуждава, аз заблуждавах сам себе си, като свързвах големия си страх със смъртта й. Поглеждам я. Въображението ми наистина е нелепо: прехвърлила шестдесетте, Мъч продължава да е в отлична физическа форма, със свежи страни и искрящи очи. Буцата, заседнала в гърлото ми, не е нейната смърт, а очакването да чуя гласа на Хелсингфорт в телефонната слушалка.
Усмихвам се на Мъч и веднага след това — на Стин, защото старецът е ревнив. Никак не му харесва, че „малкото му съкровище“, както я нарича на немски, постави ръка върху моята. Тя между другото веднага я отдръпна, а аз, след като се усмихнах, си мълча. Столовата сигурно е наблъскана с подслушватели. А колкото до забележката на Мъч, как бих могъл да я изтълкувам? Готов съм да се обзаложа, че не знае кой се обади по телефона миналата събота по време на обяда, нито че някой от „ние“ й е казал. Възможно е да е забелязала по израза на лицето ми, когато се върнах в залата, колко много ме е разтревожил разговорът и сама да си е направила съответните заключения. Но тогава защо беше голямата сръдня цяла седмица? И защо това сдобряване днес?